Изведнъж въздухът се разхлади. Започна да усеща наличието на вятър. Обшивката на балона се свиваше с тревожна бързина и се носеше към земята.
Вмъкнал се най-сетне в пристягащите ремъци на паракрилото, той започна да реже предпоследния ремък, притискащ носа му към обшивката на балона. Последният придържаше опашката, сочеща в момента надолу. Няколко пъти Анана го бе предупреждавала да пререже ремъка на опашката след този на носа. Обяснението бе, че в противен случай идващото отдолу-нагоре въздушно течение щеше да я заметне обратно върху обшивката. Самият Кикаха щеше да бъде изхвърлен нагоре и щеше да остане да виси така почти безпомощен. Крилото щеше да бъде притиснато с горната си част върху изпуснатата обшивка от все по-силното въздушно течение.
За Кикаха може би щеше да бъде непосилно да се спусне обратно по въжетата, за да отреже погрешно останалия последен ремък.
— Разбира се — беше се опитала да го успокои Анана, — ти ще разполагаш с много време. До повърхността ще има още близо осемдесет мили, а и ти си способен на чудеса. И все пак не бих искала да се обзаложа, че на всяка цена ще успееш.
Кикаха се спусна по въжетата към задния край на крилото, сграбчи възела, държащ го за мрежата, и го сряза с ножа в другата си ръка. Сила, от внезапността на която дъхът му направо спря, го изтегли нагоре. Балонът се стрелна покрай него и той се разлюля под ремъците на крилото. Усети че се впиват в бедрата му.
Дръпна въжетата за управление, за да свали носа надолу. И веднага се гмурна към повърхността. Или, ако се погледнеше на ситуацията от по друг ъгъл, започна да пада относително бавно.
Но къде беше Анана? Вече доста дълго време не можеше да я види в червеното небе. И точно в същия момент забеляза малък предмет, за който не беше сигурен дали е тя или е птица. Намираше се вляво под него. Наклони се и започна да пикира натам. Стори му се че времето е спряло. После точката започна да се уголемява и не след дълго се превърна в познатото му паракрило. Ловко манипулирайки с ремъците за управление Кикаха скоро се изравни с Анана. Когато го видя и тя зави. Не след дълго двамата падаха почти редом на не повече от двайсетина стъпки със въздуха.
— Добре ли си? — изкрещя той.
— Да! — потвърди също така крещейки тя.
— Видя ли МакКей?
Тя поклати глава отрицателно.
Два часа по-късно той различи голям предмет с формата на птица на около две хиляди стъпки под него. Това можеше да бъде или МакКей или птица рок. След дълго взиране той се увери, че е птица. Във всеки случай спускаше се бързо и ако продължеше все така, щеше да се приземи далеч от тях.
Ако все пак беше МакКей, той трябваше да се погрижи сам за себе си. Нито Кикаха, нито Анана, му дължаха нещо.
Само няколко секунди по-късно вече беше забравил за възможните проблеми на МакКей. Първото ято мигриращи от луната птици го подмина. Бяха големи като гъски и наброяваха милиони. След малко към тях се смесиха други — големи и малки. Въздухът буквално потъмня от тела, а шумът от пляскащи криле, тракащи клюнове, цвъркане, грачене, беше оглушителен.
Примитивните им летателни апарати се стрелнаха през ято жерави, които се разделиха, за да им отворят път между тях. Първоначално Кикаха помисли, че са респектирани от странните натрапници, но миг по-късно вече не бе така сигурен. Ако имаше някаква причина, това сигурно бе появилата се армада от птици рок.
Те се подредиха в нещо подобно на ескорт. Най-близката до Анана дори се обърна и нагло я изгледа със студеното си жълто око. А когато опита да се приближи на опасно разстояние, Повелителката изкрещя и заплашително посегна с ножа. Не стана ясно дали това я изплаши, но поне я накара да се отдръпне. Но ако някоя от гигантските птици решеше да атакува, жертвата просто щеше да бъде напълно безпомощна.
Огромните птици изглежда обаче имаха нещо друго наум. Те останаха на същата височина, докато паракрилата продължаваха да се спускат. След малко се превърнаха в малки точки на фона на небето.
Анана го бе предупредила, че това може и да не се окаже най-дългото му пътуване, което някога е предприемал, но със сигурност ще бъде най-болезненото. И по тази причина ще му се стори безкрайно. После беше описала в най-големи подробности какво щеше да им се случи и какво трябваше да направят. Беше я изслушал и онова, което чу, ни най-малко не му хареса. Оказа се обаче, че въображението му просто е било безсилно да предугади реалността.
Когато се използва като делтаплан, паракрилото се спуска със средна скорост от четири стъпки в секунда. Простата сметка показваше, че ако решеха просто да планират, спускането им щеше да продължи двайсет часа. А това означаваше сигурна гангрена в краката.