В ролята си на парашут обаче, паракрилото пропада с двайсет стъпки в секунда. По груба оценка това би ги свалило на повърхността за около шест часа.
Така че след като се намериха, двамата намалиха площта носещите плоскости и от този момент нататък продължиха като с парашут. Кикаха периодично раздвижваше краката си, за да помогне на кръвообращението си и понякога накланяше крилото малко повече, за да пропадне дори още по-бързо. Разбира се, това бе допустимо само от време на време. Прекалено честото натоварване на носещите плоскости можеше да ги разхлаби до опасна степен.
На десет хиляди стъпки от земята той усещаше крайниците си като отлетели обратно на луната. Висеше като чучело с изключение на редките обръщания на главата, за да види какво прави Анана. Тя беше над него, защото бе по-лека и следователно би следвало да се спуска по-бавно. Само че нейното паракрило бе с по-специална конструкция, позволяваща й да лети надолу със скоростта на Кикаха. Но и тя висеше отпусната.
Едно от опасенията му бе, че може да се натъкнат на силно възходящо течение, което би ги забавило още повече. За щастие до момента всичко се развиваше по най-добрия за тях начин.
Под краката им се различаваха планини и полета. На височина четири хиляди стъпки се разбра, че се насочват към обширна водна площ. Поредната падина, запълнена временно с дъждовна вода. В момента дъното на долината се надигаше под наклон. Водата се оттичаше в единия край през проход между двете най-близки планини. Животните в непосредствена близост панически опитваха да избягнат прииждащия потоп. Милиони земноводни се катереха по ниските брегове, спасявайки се от стихията.
Кикаха не можеше да разбере защо точно земноводните се мъчат да избягат от езерото. Но след малко забеляза стотина огромни тела с формата на крокодили да се носят на пълна скорост през водата. Те преследваха лесната плячка.
Влагайки всичките си сили, той дръпна ремъците за управление. Десет секунди по-късно падна във водата непосредствено до брега. Анана се приземи секунди след него. Беше убил скоростта си в най-удобния момент, за да се измъкне от ремъците, в които бе висял толкова дълго. Водата се затвори над главата му, той потъна надолу, опря с крака в дъното и опита да се изтласка с тях нагоре.
Краката му отказаха да се подчинят.
Успя с мъка да изплува, загребвайки с безчувствените си ръце. Анана вече плуваше към брега, отстоящ на трийсетина стъпки от тях. Плуваше, без да използва крака.
Измъкнаха се на брега като тритони, без да си помагат с краката. След непоносимо дълъг период на болезнени бодежи, кръвообращението им постепенно се нормализира. Тогава се изтеглиха още по-нагоре по брега. Четирикраки създания и други с перки, тътреха слузести тела покрай тях. Някой съскаха, други щракваха със зъби, но никое не се опита да ги нападне. Увеличената сила на тежестта, след дългия престой на луната, ги притискаше към земята. Но те трябваше да вървят. Крокодили с габаритите на хипопотами вече лазеха нагоре по склоновете на брега.
Не можеха и да си представят, че ще бъдат в състояние да преминат планинския хребет. И все пак го направиха, а след това се проснаха в пълно изнемощение. Възстановиха дишането си и едва тогава заспаха като пребити. Нямаха сили да се тревожат за неща като крокодили, лъвове, кучета и всякакви твари, които биха могли да проявят апетит към тях. Не ги интересуваше нищо, дори луната да паднеше върху им.
Двайсет и втора глава
Кикаха и Анана тичаха със скорост, която можеха да поддържат мили наред, без да почувстват умора. Бяха голи както майка ги е родила, с изключение на коланите, на които висяха ножовете им, Рога и приличащото на ръчен часовник устройство, пристегнато на китката на Анана. Бяха изпотени и дишаха тежко, но знаеха, че този път ще стигнат до двореца… ако нищо не им попречеше.
Още някой преследваше колосалната постройка. Яздеше лос. Макар да се намираше на миля пред тях, височината и бронзовочервената му коса го идентифицираха. Можеше да бъде само Червения Орк.
Кикаха реши да рискува загубата на ритъм и проговори:
— Не знам как е стигнал дотук и изобщо не мога да си представя какво смята да прави като настигне двореца. Той не знае кодовите думи.
— Не — задъхано се съгласи Анана. — Но онзи, когото видяхме на прозореца, може да му отвори вратата.
Поне до момента Орк не бе поглеждал зад гърба си. Това беше много добре, защото десет минути по-късно един прозорец, или по-скоро висока френска врата, се отвори за него. Ръцете му сграбчиха рамката и с помощта на намиращия се в двореца, той се озова вътре. Вратата моментално се затвори. Лосът спря галопа си и бавно се насочи към близката групичка мигриращи дървета.