Кикаха се надяваше невидимият обитател да бъде така услужлив по отношение и на тях. Но ако Орк ги бе видял, той щеше да се погрижи да предотврати всякакви опити за помощ.
Те бавно се доближаваха до извисяващата се сграда. Босите им крака глухо тупкаха в тревата. Дишането им свистеше. Потта им се стичаше в очите. Краката им все по-трудно откликваха на сигналите на мозъка. Усещаха как мускулите им блокират от изливащата се в тях отрова.
Но най-лошото бе, че дворецът се насочваше към една планина на около една-две мили от тях. Ако започнеше да се изкачва нагоре, скоростта му щеше да остане все същата. Но на двамата преследвачи щеше да се наложи да се изкачват.
Най-накрая се озоваха под десния ъгъл на двореца. Забавиха ход, почти ридаейки от изтощение. Не беше трудно да поддържат скорост от един километър в час, докато бяха на равно. Но когато съоръжението поемеше нагоре по склона, щяха да им бъдат необходими резерви от сила, каквито не притежаваха.
Точно в ъгъла имаше висок прозорец, който обхващаше и двете стени. Той обаче се вписваше толкова точно в тях, че не оставяше никакви ръбове за захващане, които да използват, за да се качат през него.
Насилиха се отново леко да се затичат. Минаваха покрай прозорци, зад които имаше ярко осветен коридор. Стените им излъчваха сияние във всички цветове на дъгата. Вътре се виждаха окачени картини, а през равни интервали бяха поставени статуи в чисти пастелни цветове, които сякаш охраняваха входове към другите помещения. Тогава стигнаха до няколко прозорци, които бяха част от голяма стая. Беше мебелирана, а в далечния й край имаше огромна камина, в която гореше огън.
Висок около четири стъпки робот с куполообразна форма и на колела, бършеше праха от необятна маса. Дългата му ръка, която можеше да се извива във всички посоки, държеше над плота на масата плосък диск. Друга ръка движеше независимо от първата нещо като прахосмукачка над килима.
Кикаха ускори ход. Анана не изоставаше. Намерението му бе да стигнат до фасадата, преди дворецът да започне да се изкачва. Тогава предната стена щеше да се намира само на няколко стъпки от земята, но поради необходимостта подът да поддържа хоризонталното си положение, задният край щеше да се издигне прекалено високо, за да го достигнат без специални съоръжения.
Успяха да излязат успоредно с фасадата в момента, когато дворецът стигна основата на склона. Сега им предстоеше онова, което искаха да избягнат — катеренето.
Въпреки че бяха минали покрай много прозорци, през никой от тях не бяха видели и следа от живот.
Тичешком заобиколиха ъгъла, който изглеждаше досущ като задния. И тук видяха първата си възможност да се качат на движещата се постройка. Половината от предната стена представляваше голям балкон. Без съмнение Уртона го бе построил с идеята да излиза на чист въздух и да се наслаждава на прекрасната гледка. Но те едва ли щяха да могат да проникнат оттук. Освен ако непознатият вътре не бе оставил безгрижно незаключена някоя от вратите. Беше малко вероятно, но поне вече нямаше да тичат.
И все пак едва не се провалиха. Възходящата посока на движение на двореца, в комбинация с подтичването им пред него, доведе до доста неудобен начин на придвижване. Въпреки трудностите, продължаваха да не изостават. Веднъж Кикаха се препъна. Той залитна, хвана се за дъното, задържа се като по чудо, беше повлечен, после се пусна и се претърколи на земята покрай Анана, която го сграбчи за китката, изправи го на крака и го тласна напред. Тя самата падна назад, но двамата някак съумяха да продължат гонитбата, без да позволят на двореца да ги затисне отгоре.
След няколко неуспешни опита, най-сетне достигнаха парапета на балкона и се прехвърлиха през него. После останаха дълго да лежат върху прохладния метален под, поемайки всяка глътка въздух като че ли беше последната на този свят. Когато възстановиха дишането си, изправиха се в седнало положение и се огледаха. Двете френски врати позволяваха достъп до огромна стая, но не и за тях. Кикаха натисна грамадната, лишена от дръжка врата, без да разчита на успех. Интересното бе, че дръжка нямаше и от вътрешната страна. Без съмнение вратата се задействаше с бутон или с изричането на кодова дума.
Надявайки се да няма алармена инсталация, Кикаха стовари дръжката на ножа си върху прозрачния материал. Никакъв шанс. Не се появиха дори пукнатини. Но той и не бе очаквал да се появят.
— Е, добре, поне се возим — въздъхна той. Вдигна поглед към балкона над главите им. Беше поне на двайсет стъпки височина, следователно, недостижим. — И сега какво? Не разполагаме с никакви варианти. Каква ирония! Да успеем след толкова усилия, само и само за да умрем от глад на прага на една врата!