Орк се наведе и бръкна под клетката. После се изправи и поясни:
— Току-що включих захранването. Не докосвайте жиците. Няма да умрете, но ще загубите съзнание.
После нареди на роботите да го последват заедно с клетката. Държейки Рога, който беше взел от Анана, той се отправи през стаята към високия коридор.
Кикаха изпълзя до Анана.
— Добре ли си?
— След минута ще съм наред. В момента просто нямам никакви сили. За сметка на това главата ме цепи.
— И с мен е така. Е, поне най-сетне сме вътре.
— Никога не падаш по гръб, а? Понякога този ти оптимизъм ме… нищо, няма значение. Какво мислиш е станало с човека, пуснал Орк вътре?
— Ако още е жив, сигурно съжалява за хуманната си постъпка. Едва ли е Повелител. Ако беше, никога не би допуснал да го изиграят по такъв левашки начин.
Кикаха извика на Орк, питайки го кой се е оказал непознатият. Орк не отговори. Спря в края на коридора, където той се разделяше. Каза тихо нещо на стената — кодовата дума, разбира се, — след което част от нея леко се плъзна назад и се спусна в специално отделение. От другата страна имаше малка квадратна стая със страна двайсет стъпки. Беше асансьор.
Орк натисна бутон на панела. Асансьорът се стрелна нагоре. Спря когато светещият символ на индикатора показа, че са стигнали четиридесетия етаж. Орк натисна още два бутона и хвана с два пръста малко лостче. Кабината излезе в някакъв неестествено широк коридор и се плъзна над пода му. Орк наклони лостчето и кабината зави, за да поеме по следващия коридор, по който измина над двеста стъпки. Спря в края, опряла отвора си срещу стената.
Орк извади малък черен бележник от джоба си, отвори го, направи справка на една от страниците, произнесе някаква безсмислица и вратата се отвори. Прибра бележника, излезе от кабината и стъпи встрани, докато тя навлезе към центъра на голяма стая, където спря.
Орк отново произнесе нещо неразбираемо. Някакви механизми, монтирани по стените на височина около десет стъпки над пода, протегнаха металните си ръце. В края на всяка от тях се виждаше лъчемет. На срещуположните стени имаше по два пазача и всички оръжия сочеха към клетката. Над лъчеметите се виждаха обективите на малки камери, които без съмнение бяха видеоочи.
— Чувал съм те да се хвалиш, че няма нито затвор, нито капан, който да те удържи, Кикаха. Но не мисля, че някой отново ще те чуе да изричаш подобно твърдение.
— Имаш ли нещо против да ни кажеш какво възнамеряваш да правиш с нас? — попита Анана със скука в гласа.
— Ами ще погладувате — отговори й той. — Няма да умрете от жажда, понеже ще ви се дава достатъчно вода. Но след известно време — а аз няма да ви кажа кога — независимо дали сте живи или не, лъчеметите ще ви изпепелят… Макар това да ми изглежда абсурдно, дори да се измъкнете от клетката и по някакъв начин, който не мога да си представя, да се изплъзнете от лъчеметите, няма да можете да излезете от тук. Има един-единствен изход — вратата, през която влязохме. Но няма да можете да я отворите, ако не знаете кодовата дума.
Анана отвори уста и изражението на лицето й показваше, че е готова да помоли за милост. После я затвори и изражението изчезна. Колкото и да бе безнадеждна ситуацията, тя нямаше да се унижава без шансове да промени нещо. Но за миг само се бе поддала на слабостта.
— Би могъл поне за задоволиш любопитството ни — обади се Кикаха. — Кой беше онзи, който те пусна вътре? И какво се случи с него?
— Изплъзна ми се — направи гримаса Орк. — Успях с известно забавяне да намеря лъчемет и щях да го тикна в клетка. Но той скочи през някакъв отвор в стената, за който не подозирах. И предполагам се пренесе в някой друг свят. Знам че датчиците в двореца не регистрират чуждо присъствие тук.
— Благодаря ти за информацията — захили се Кикаха. — Но кой беше той?
— Твърдеше, че бил землянин. Говореше английски макар и малко странен. Прозвуча ми като английски от осемнайсети век. Така и не ми каза името си. Бърбореше непрестанно, обяснявайки ми, че се озовал в този капан, когато се измъкнал от света на Вейла, за да избяга от нея. Отнело му доста време да разбере как се активира врата за друга вселена, без да бъде убит. И точно се готвел да го направи, когато ме видял да галопирам след двореца. Решил да ме пусне вътре, понеже явно не съм бил местен жител. Мисля, че не беше съвсем с всичкия си.