— Не, той направо е бил луд за връзване, щом се е доверил на един Повелител — подметна Анана. — Спомена ли нещо за нас, каза ли че ни е видял тримата с МакКей? Той мина над нас, докато бяхме на луната.
— Били сте на луната? — повдигна вежди Орк. — И сте оцелели след сливането? Не, нищо не ми каза за вас. Което не означава, че това не му е направило впечатление, нито че не би стигнал и до този момент. — Той поспря, поусмихна се и продължи: — О, почти бях забравил! Ако огладнеете, единият от вас може да изяде другия.
Кикаха и Анана не бяха в състояние да прикрият шока си. Орк избухна в гръмък смях. Когато накрая се успокои, той изтегли нож от ножницата на пояса. Беше дълъг към шест инча и блестеше като изкован от злато. Мушна го през жиците до краката на Анана.
— Е, ще ви трябва нещо остро, защото как иначе ще нарежете пържоли и котлети. Това ще ви свърши работа, но се заблуждавайте, че ще можете да окъсите с него жиците. Направен е от непроводящ материал.
— Ако не познавах Анана — извика с ярост Кикаха, — бих се убедил за сетен път, че вие Повелителите сте безнадеждно непоправими и трябва да бъдете избивани в мига, в който човек ви срещне. Не знам… но има нещо, в което съм абсолютно уверен и то е, че специално в теб няма и искрица почтеност. Ти си напълно недостоен да бъдеш наречен човек.
— Ако под това имаш предвид човешката природа на леблабия, съгласен съм.
Анана вдигна ножа и опипа плоската му страна, която беше някак зърниста и гладка едновременно.
— Не знам дали се досещаш, че вече не е наложително да умрем от гладна смърт — каза тя. — С това нещо винаги можем да се убием, преди мъките ни да станат непоносими.
— Ваш проблем — сви рамене Орк.
После каза нещо на роботите-хуманоиди и те го последваха през вратата в кабината на асансьора. Той се обърна и им махна за сбогом, докато вратата се плъзгаше обратно на мястото си.
— Може онзи англичанин все още да е тук — каза Кикаха. — И може би той ще ни освободи. Между другото, я ми подай този нож.
Анана вече се бе досетила за намерението му и режеше като с трион една жица в мястото, където тя влизаше в пода. Десет минути по-късно тя остави ножа.
— Нито драскотина поне. Металът на жиците е много по-твърд от този на ножа.
— Естествено. Но трябваше да се убедим, че е така. Е, добре, мисля, че е безсмислено да отлагаме решението за момент, когато ще отслабнем толкова, че дори няма да можем да отрежем къс месо. Кой от нас ще бъде?
Шокирана от думите му, тя се обърна с лице към него. Видя го че се усмихва.
— Ах, ти! Трябва ли да се шегуваш и с това!
В същия миг видя, че част от пода на клетката зад гърба му се плъзва встрани. Извика и той се обърна да види какво й беше направило впечатление. Някакъв куб се издигна на няколко пръста височина. Горната му плоча се надигна, макар да не се виждаха никакви панти. Под нея имаше вода.
Пиха бързо, понеже не знаеха колко дълго ще остане кубът. Две минути по-късно капакът се затвори и кубът се спусна обратно, докато не се изравни с пода.
Появяваше се все така пълен с вода на всеки три часа. Нямаше никакъв съд за загребване, така че трябваше да лочат на четири крака, като животни. На всеки четири часа кутията се появяваше празна — ясен знак, че трябва да я използват вместо тоалетна. Когато се възползваха и кутията се появи отново, стана ясно, че не е изчистена добре.
— Какво ли удоволствие е доставил този дребен нюанс на Орк, а? — подметна Кикаха.
Нямаше как да измерват времето, защото светлината не гаснеше. Но вътрешното чувство на Анана й казваше, че са затворени поне от петдесет и осем часа. Коремите им бяха хлътнали и червата им куркаха. Ребрата им започваха да открояват все по-отчетливо. Крайниците им изтъняха, скулите им изпъкнаха. Започваха де се чувстват все по-слаби. Пищните гърди на Анана провиснаха.
— Не можем да живеем от тлъстините си, понеже нямаме такива — въздъхна Кикаха. — И без това бяхме доста изтънели след всички изпитания, през които трябваше да минем.
Наставаха дълги периоди на мълчание, макар всеки от тях да проговорваше в мига, в който сметнеше, че има какво да каже. Тишината все повече заприличваше на спокойствието на смъртта и скоро това сигурно щеше да стане истина.
Бяха опитали да заклещят ножа в пролуката под куба с вода. Не знаеха дали това можеше по някакъв начин да им помогне, но мислеха, че ще могат да се възползват от смущаването на работата на механизмите. За нещастие ножът не можа да проникне.