Анана смяташе, че вече са престояли в клетката към седемдесет часа. Никой не бе казал и дума за предложението на Орк единият да изяде другия. Някак негласно се бяха споразумели да не обръщат внимание на тази кошмарна възможност. Не знаеха дали Орк не ги слуша и наблюдава с помощта на някоя скрита камера.
Сънищата им се въртяха все около храна. Кикаха се бе унесъл в неспокойно дрямка, сънувайки огромни порции печено свинско, картофено пюре, полети обилно със сос, когато чу някакво щракване. Остана да лежи по гръб, питайки се защо ли му се е присънил този странен звук. Готвеше се отново да се потопи в оргията на пира, когато една мисъл го преряза и го накара да се изправи в седнало положение, сякаш някой му бе поднесъл сандвич с топла пастърма под носа.
Дали Орк не се опитваше да разнообрази изтезанието по някакъв начин? Не беше много вероятно, но…
Той се изправи на четири крака и пролази до малката вратичка. Натисна я и тя се отвори навън. Щракването, което го бе събудило, се оказа отключване на ключалката.
Двайсет и трета глава
Когато се измъкнаха от клетката, лъчеметите ги проследиха. Кикаха се отправи към вратата. И четирите оръжия стреляха едновременно и алените им лъчи се забиха в стената пред и зад него. При нормална работа лъчите бяха невидими, но Орк ги бе оцветил, така че пленниците му да виждат колко наблизо се разминават със смъртта.
— О, не! — простена Анана. — Пуснал ни е само за да ни измъчи допълнително!
Кикаха най-сетне посмя да помръдне.
— Да. Но тези лъчемети би следвало да ни улучват.
Осмели се да направи една крачка. И отново лъчите за малко не се забиха в него.
— По дяволите! Програмирани са така, че да минават на косъм от нас! Поредната гавра!
И той решително тръгна към вратата, а тя го последва. Два от лъчеметите се пренасочиха към нея, но лъчите им минаваха на милиметър от кожата й. Независимо от това беше доста страшно да гледат мятащите се току под носовете им алени лъчи. И докато се приближава към изхода, лъчите ги проследиха, стрелкайки се покрай бузите им.
Би следвало да нанесат някакви поражения на стените, но тя явно бяха изработени от материал, неподатлив дори на тяхната разрушителна мощ.
Когато застана пред вратата, лъчите буквално посипаха пода пред прага. Докосването им до вратата обаче предизвикваше слабо съскане като от отровна змия, издигнала глава, за да ухапе.
Двамата останаха така, обгърнати от алена пелена.
— Изглежда не трябва да я докосваме — предположи Кикаха. — А може би това е само следващият ход в играта на мъчение, която е подхванал с нас.
Той се обърна и тръгна назад към най-близкия лъчемет. Лъчът се стрелкаше точно пред краката му, принуждавайки го да забави ход. Но все пак се забиваше пред него.
Когато спря непосредствено под лъчемета, той сочеше право в гърдите му. Кикаха се премести така че да не може да се насочва към него. Това, разбира се, го постави под прицела на другия лъчемет. Сега поне бяха спрели да стрелят.
Оказа се, че оръжието много лесно може да се свали като се извади фиксиращия го върху поставката му щифт. Кикаха го дръпна и със сила изтегли устройството от свързващите го кабели. Анана последва примера му с лъчеметите, които сочеха към нея. Другите два лъчемета започнаха да стрелят, придържайки се към досегашната си стратегия на сплашване, но скоро и те бяха обезвредени.
— До момента правим точно онова, което Орк иска от нас — каза Кикаха. — Той е предвидил всичките ни ходове. Защо ли обаче?
Те стигнаха до вратата и я бутнаха навън. Тя леко се завъртя на пантите си и зад нея се разкри коридор, в който нямаше нито следи от живот, нито дори роботи. Стигнаха до първото разклонение и завиха. В края се виждаше отворената врата на асансьорната шахта. Кабината беше там, сякаш пратена от Орк да ги изчака.
Поколебаха се дали да влязат в нея. Не бе изключено това да бе капан и Орк да спре кабината между два етажа или просто да я остави да падне на дъното на шахтата.
— Ако е така, той сигурно се е досетил, че ние можем да предпочетем стълбището — замислено каза Кикаха. — Така че се е погрижил и за тях.
Влязоха в кабината и натиснаха бутона за първия етаж. Пристигнаха без да им се случи нищо. Излязоха и тръгнаха без посока през салони и стаи, докато накрая се озоваха в необятно луксозно обзаведено вътрешно помещение. До величествена маса от полиран оникс стояха изправени два робота. Анана поръча обяд на езика на Повелителите. Поднесоха им го само след пет минути. Ядоха докато започна да им се повдига, но след кратка почивка пак хапнаха, макар и по-леко. Два часа по-късно се нахраниха отново. Тя заповяда на един от роботите да ги заведе до някой апартамент. Изкъпаха се с гореща вода и легнаха да спят на легло, което се носеше на три стъпки над пода. Полъхваше ги едва доловим прохладен въздух. Тиха и нежна музика ги обгръщаше сякаш отвсякъде.