Погледнаха нагоре към върха на хълма. Склонът откъм тяхната страна беше вече вертикален и върхът започваше да се издува. Силна топлина ги полъхна в лицата.
— Корените на тревата ще попречат на онзи навес да падне върху главите ни — замислено каза Кикаха. — Но колко дълго? Когато рухне, масата направо ще ни помете.
Растенията методично се придвижваха към сплетената маса в редици с почти докосващи се клони. Най-близките до хората даже се отместваха малко настрани, за да не се блъснат в тях. Но разперените пипала караха всички да бъдат неспокойни.
— Знам че идеята не ти харесва, Кикаха, но май ще трябва да използваме лъчемета — подхвърли Анана.
— Да не ти минава същата мисъл, която ми хрумна? Може и да не се наложи да посичаме всяко, което ни се изпречи на пътя към свободата. Може би тези неща могат да горят?
— Да не си полудял! — възкликна Уртона. — Нали и ние ще изгорим.
— Случайно да имаш по-добро предложение?
— Да. Мисля че трябва да нагласим лъчемета в режим на рязане и да се опитаме да си пробием с него път.
— Не вярвам че оставащият заряд ще ни позволи да направим това — възрази Анана. — Има сериозна опасност да се озовем в безнадеждно положения в центъра на тази каша. И тогава може вече да ни атакуват. А ние ще сме напълно безпомощни.
— Да подпалим едно-две — предложи Кикаха. — Но не от най-близките.
Анана завъртя диска на регулатора в основата на дръжката. После насочи оръжието към едно дърво на около пет крачки от тях. В продължение на няколко секунди нищо не се промени. После кората започна да дими. Десет секунди по-късно дървото избухна в пламъци. Растението като че ли не схвана веднага какво се бе случило. Продължаваше клатушкайки да се приближава към общата цел. Но тези точно зад него спряха. Сигурно бяха усетили миризмата на дима и сега бяха под властта на инстинкта — а може би на програмата — за оцеляване.
Анана подпали още три. Изведнъж редиците на дърветата непосредствено зад запалените рухнаха повалени. Другите зад тях продължаваха да напират и събаряха тези отпред.
Най-сетне задните редици спряха. Пипалата им объркано се размахваха. Неочаквано и напълно синхронно, като военен полк, подчиняващ се на сигнала на беззвучен тромпет, обявил отбой, те се обърнаха и с максимална скорост започнаха да се отдалечават в противоположна посока.
Пламтящите дървета бяха спрели да вървят, но бясно мятащите им се пипала показваха, че най-сетне са осъзнали каква беда ги беше сполетяла. Пламъците обгръщаха стволовете им, жадно поглъщаха листата и се придвижваха от клон на клон към върха. Дузините очи пламнаха, разтопиха се и се стекоха като сок, съскащ по горящата кора.
Едно от тях най-сетне падна като коледна цепеница в камината. Секунда по-късно паднаха други две. Краката им продължаваха хаотично да се движат и големите кръгли пети се удряха в земята.
От смесената миризма на горящо дърво и плът на хората им се повдигаше.
Но онези пред унищожените си събратя още не знаеха какво се бе случило. Вятърът отнасяше дима и феромоните на паниката настрани от тях. Те продължаваха похода си към задръстването и най-сетне стигнаха до целта си. Предните редици се опитаха да изправят повалените си събратя, но липсата на достатъчно пространство им пречеше.
— Да изгорим всички! — извика Червения Орк и брат му, Уртона, го подкрепи.
— И какво ще спечелим? — погледна ги с отвращение Кикаха. — Освен това те чувстват болка, макар да не издават нито звук. Нали, Уртона?
— В същия смисъл, в който усеща болка скакалецът — махна с ръка Повелителя.
— Ти някога бил ли си скакалец? — попита го Анана.
Кикаха леко се затича и останалите го последваха. Коридорът, открил се пред тях, беше широк към двайсет стъпки, но постепенно се се разширяваше с изтеглянето на бягащите дървета. Изведнъж МакКей извика:
— Пада!
Не беше необходимо да питат какво пада. Побягнаха с всички сили. Кикаха, който водеше колоната, бързо се оказа последен. Краката му все още го боляха, а болката в гърдите му се засили. Анана го хвана за ръка и го задърпа след себе си.
Зад гърбовете им се разнесе грохот. Малко пред тях се стовари гигантска топка мазна почва, смесена с ръждивочервени стръкове трева и се заби в земята. Този къс явно се бе отделил и беше изхвърлен във въздуха от силата на удара на основната маса. Топката падна толкова близко, че те не можаха да се спрат. И двамата се забиха в нея сред коренищата. Масата все пак бе достатъчно мека, за да поеме силата на удара.