Откриха и мощен енергиен реактор. В него се намираше гравитонният двигател, който поддържаше изкуствена сила на тежестта в двореца. Иначе сега биха плували в безтегловност.
— Цяло чудо е, че не го е изключил — подхвърли Анана. — А колко елегантен начин за мъчение би било това.
— Е, никой не е идеален — отбеляза Кикаха.
Не се натъкнаха на никакви инструменти, с чиято помощ биха могли да проникнат в центъра за управление. Не бяха и предполагали, че могат да намерят.
Кикаха обсъди ситуацията с Анана, която знаеше много повече за парашутите от него. След това подробно инструктира няколко робота как да изработят два парашута от копринени завеси.
— Трябва само да скочим и да се спуснем долу — каза той. — Колкото и да не ми допада идеята да свърша живота си на онзи нещастен свят. Може и да е по-добре, отколкото да си мъртъв, но според мен разликата не е много голяма.
Имаше сигурно хиляда, а дори и две хиляди телепортиращи врати в стените, в пода, а защо не и на таваните. Но без кодовите думи, с които се активираха, не можеха нито да ги намерят, нито да ги използват.
Питаха се къде ли е вратата, използвана от англичанина, избягал пред погледа на Червения Орк. Ако тръгнеха систематично да я търсят, това щеше да им отнеме повече време от онова, с което разполагаха. Тогава Кикаха се сети да попита роботите Едно и Две дали са били свидетели на бягството. За негова приятна изненада, оказа се, че и двамата са присъствали. Отведоха хората до въпросната стена. Кикаха бутна панела и видя метална тръба за спускане, която отиваше надолу и после завиваше, изчезвайки от погледа им.
— Няма какво да загубим — обърна се той към Анана. Мушна крака в тръбата, понамести се в седнало положение и се понесе по извивките надолу, докато не бе изхвърлен в тясно, слабо осветено помещение. Извика нагоре към Анана, за да й каже, че продължава нататък. Но не след дълго стигна до задънен край.
След дълго чукане по стените и опипване в полумрака, той се върна при тръбата и помагайки си с ръце се изкачи обратно при нея.
— Или има друг отвор в стената, който не успях да намеря или в помещението долу има телепортираща врата — и той й разказа какво се бе случило.
Изпратиха роботите до склада за дрелка и чукове. Макар бургиите да бяха прекалено слаби, за да се преборят със защитната обвивка на пулта за управление, той разчиташе, че те ще се справят с пластмасата, от която бяха изработени стените на скритото помещение. Когато роботите се върнаха, Кикаха и Анана се спуснаха по тръбата заедно с тях и пробиха дупки в стените. Описаха голяма окръжност с поредица близко разположени дупки и Кикаха изби отвора с чука.
През него близка силна светлина. Той предпазливо надзърна вътре. И ахна.
— Дявол да ме вземе, ако това не е Червения Орк!
Двайсет и четвърта глава
В центъра на голямата зала се намираше прозрачен куб с ръб към дванайсет стъпки. На обитателя на куба правеха компания стол, тясно легло, маса и малка червена кутия на пода до стената. Човекът вътре наистина бе Орк. Кикаха забеляза дебелата тръба, която излизаше от основата на стената на стаята, проникваше през прозрачния материал и свършваше в червената кутия. Можеше да се предположи, че тук постъпваше вода и някаква полутечна храна. По-малка тръба, прокарана през по-голямата вероятно опресняваше въздуха.
Червения Орк седеше на стол до масата и наблюдателите можеха да видят профила му през дупката в стената. По липсата на реакция от неговата страна ставаше ясно, че затворът му е звуконепроницаем. Иначе той отдавна щеше да е чул виенето на дрелките и блъскането с чука. На масата пред него лежаха Рога и лъчемет. Кикаха разбра, че стените на куба са неподатливи за лъчите на оръжието.
Червения Орк, някогашният Повелител на Двете Земи, беше като олицетворение на човешкото нещастие. И нищо чудно. Бе проникнал в центъра за управление през телепортираща врата, очаквайки да се пренесе в друга вселена, притежавайки Рога — най-ценното за всеки Повелител съкровище, оставил да умрат двама от най-страшните си врагове. Но Уртона бе приготвил капана си много умело и вместо на свобода, Орк бе попаднал в непроницаемия затвор.
От негова гледна точка никой не знаеше, че той е заключен в тази стая. Нямаше никакво съмнение какви мисли го вълнуваха в момента: питаше се колко ли остава до падането на двореца на Уртона върху планетата и до момента, когато сам той щеше да се превърне в кървава пихтия на дъното на своята килия, хванат в собствения си капан.
Кикаха и Анана разшириха отвора в стената, за да могат да влязат. През това време Орк най-сетне забеляза движението навън. Той стана от стола си и втренчи поглед в тях. Лицето му беше пепеляво бледо. Знаеше че не може да очаква никаква пощада. Единствената промяна в ситуацията щеше да бъде по-бързата му смърт.