— Да, права си — призна Кикаха. — Бях толкова нетърпелив да изчезваме оттук, че малко прибързах.
— Уртона! — извика Кикаха. — Обърни се и ела обратно!
Така и не го чу да произнася нищо. Сигурно го бе направил с много тих глас. Но достатъчно силно, за да задейства автоматиката.
От пода, стените и тавана се разнесе силно съскане. Безброй малки дупчици се отвориха и през тях нахлуха тънки струйки зелен газ.
Кикаха вдиша малко, но достатъчно, за да се задави от металния мирис. Тогава задържа дъха си, но очите му вече бяха насълзени, така че не видя кога Уртона успя да избяга. Изведнъж и Червения Орк изчезна от погледа му. Анана — една смътно различима фигура в зеленикавата мъгла — стоеше обърната към него. С едната ръка стискаше носа си, а другата бе сложила през устата си. Даваше му ясен сигнал да не диша.
Предупреждението й обаче можеше да дойде прекалено късно. Ако сам не бе съобразил, сега без съмнение вече щеше да е мъртъв. Или поне в безсъзнание.
Газът изглежда не действаше през кожата. Иначе и Уртона щеше да падне в собствената си клопка.
Анана се обърна и изчезна в зелената мъгла. Явно отиваше към вратата за Света на нивата. И той се затича нататък, макар от очите му да се стичаха сълзи. За миг видя Червения Орк да се хвърля през вратата за Земя-1.
А след това смътно различи гърба на Уртона, който също на скорост мина през вратата на обичния за Кикаха свят.
Кикаха с мъка подтисна желанието да се изкашля. Много добре разбираше, че едно вдишване може да причини смъртта му.
Миг по-късно вече беше преминал през вратата. Не знаеше на каква височина върху склона се отваря вратата, но нямаше време да проявява предпазливост. Падна веднага, приземи се по задник и болезнено се плъзна надолу по острите камъни. Спусна се под четиридесет и пет градуса спрямо хоризонта в продължение на близо двеста стъпки и изведнъж пропадна. Превъртя се в последния миг по корем и впи пръсти в камъните. Те се забиваха в ръцете и гърдите му, но той не обръщаше внимание на това, независимо от болката.
Разкашля се. Сега вече можеше да си го позволи. Беше излязъл от зеленикавите облаци, които струяха през дупката върху склона.
Най-сетне спря. Безкрайно бавно, страхувайки се да не полети отново надолу в резултат от някое непредпазливо движение, започна да се катери нагоре. Тогава видя Анана. Тя се беше прилепила до самия край на вратата и се държеше с една ръка за каменния перваз. С другата стискаше Рога. Очите й бяха огромни, а лицето й — пребледняло.
— Ела нагоре и да се махаме! — извика му тя. — Колкото можеш по-бързо! Конверторът всеки миг ще избухне!
Не беше забравил за него. Извика й да се маха оттам. Каза че ще се изкачи след минута. Тя за миг се поколеба дали да не се спусне, за да му помогне, после започна да си проправя път нагоре. Той също залази под ъгъл на перваза, за който се бе държала. На няколко пъти се плъзна надолу, но все успяваше да се задържи в последния миг.
Накрая премина през каменния сипей. Изправи се полуприклекнал, заби пръсти в тревата и се изтегли върху корниза. Пазейки равновесие с една ръка, започна да се отдалечава с максимална скорост от дупката.
Едва беше стигнал зад едно естествено прикритие, когато планината се разтресе и отекна глух тътен. Някаква сила го отлепи и го запрати в посоката, в която бе тръгнал.
През ръба полетяха безброй камъни и след малко сипеят под него изглеждаше като че ли някой бе минал отгоре му с гигантска метла.
Настъпи тишина с изключение на птичите крясъци в далечината и шумът от свличането на последните камъни, запълващи долината в краката им.
— Това е краят, Кикаха — прошепна Анана.
Той се обърна и видя, че се беше скрила зад една скала.
— Вратата се е затворила в момента на унищожаване на активатора й. Затова тук проникна само част от енергията на експлозията. Иначе цялата планина щеше да хвръкне във въздуха.
Той се изправи и погледна надолу. В сриналата се каменна лавина нещо стърчеше. Ръка?
— Успя ли Уртона да се измъкне?
Тя поклати глава:
— Не, той полетя през ръба. Не падна отвисоко, сигурно не повече от двайсет стъпки, преди да се удари върху втория склон. Но камъните го настигнаха.
— Ще слезем, за да се убедим, че е мъртъв — каза той. — Последният му номер ме освобождава от всякакви обещания, които му дадох.
Оказа се обаче, че трябва само да натрупат още малко камъни върху трупа му, за да попречат на птиците да го изкълват.
Двайсет и шеста глава
Измина месец. Все още бяха в планината, макар и от другата й страна и близко до полите й. Долината не беше населена от хора, макар от време на време да се появяваха случайно отбили се насам ловци от селцето, което бяха видели на излизане през вратата. Кикаха и Анана ги отбягваха.