Хенри Милър
Nexus
(книга 3 от "Разпятие в розово"
Първа глава
Бау! Бау-бау! Бау! Бау!
Лай в нощта. Лае, лае. Пищя, ала никой не отговаря. Вия, но дори ехо няма.
Какво искаш — на изток от Ксеркс или на изток от Христа?
Сам — с мозъчна екзема.
Най-после сам. Колко прекрасно! Само че не е, както го очаквах. Де да бях сам с Бога!
Бау! Бау-бау!
Със затворени очи призовавам образа й. Ето го, плава в мрака — маска, изплуваща от морската пяна: bouche1 на Тила Дюрьо като панделка; бели, равни зъби; очи, по-тъмни заради туша, клепачите — отровно, лъскаво синьо; косата се развява лудо, черна като абанос. Актрисата от Карпатите и покривите на Виена. Издигнала се като Венера от равнините на Бруклин.
Бау! Бау-бау! Бау! Бау!
Крещя, но за целия свят сякаш шепна.
Казвам се Айзък Дъст. Намирам се в петия кръг на Данте. Повтарям също като Стриндберг в своя делириум: „Какво значение има? Дали някой е единственият или има съперник — има ли значение?“
Защо изведнъж ми хрумват такива шантави имена? Всичките ми съученици от милата стара Алма матер: Мортън Шнадиг, Уилям Марвин, Израел Сигел, Бърнард Пистнър, Луис Шнайдер, Кларънс Донахю, Уилям Оувъренд, Джон Куру, Пат Макафри, Уилям Корб, Артър Конвисар, Сали Лейбовиц, Франсис Гланти… Никой от тях никога не вдигна глава. Смазани, откакто са ги вписали в регистъра. Избити като усойници.
Там ли сте, другари?
Ти ли, скъпи Август, надигаш глава в мрака? Да, това е Стриндберг, Стриндберг с двата рога, стърчащи от челото му. Le cocu magnifique2.
Имаше щастливи времена — кога? Колко далече? На коя планета?, — когато се разхождах от стена до стена и поздравявах този и онзи — все стари приятели: Леон Бакст, Уистлър, Ловис Корнет, стария Брьогел, Ботичели, Бош, Джото, Чимабуе, Пиеро дела Франческа, Грюневалд, Холбайн, Лукас Кранах, Ван Гог, Утрильо, Гоген, Пиранези, Утамаро, Хокусаи, Хирошиге — и Стената на плача. Гоя също. И Търнър. Всеки от тях имаше нещо ценно, което да сподели. Но най-вече Тила Дюрьо — тя, с изразителните, чувствени устни, тъмни като листенца на роза.
Сега стените са голи. Дори и да бяха отрупани с шедьоври, нищо нямаше да разпозная. Спусна се мрак. Също като Балзак и аз живея с въображаеми платна. Дори и рамките са въображаеми.
Айзък Дъст3, роден от праха и завръщаш се в праха. Допишете завещанието заради доброто старо време.
Анастасия, наричана още Хегоробору, наричана още Берта Филигран от езерото Тахо-Титикака и Императорския двор на царете, временно е под наблюдение в болницата. Постъпи там по своя воля, за да разбере с ума си ли е или не. Саул лае в своя делириум и вярва, че е Айзък Дъст. Откъснати сме от света в просторна спалня със собствена мивка и двойни легла. Светкавица проблясва на пресекулки. Граф Бруга, тази мила кукличка, почива на бюрото, обграден от явански и тибетски идоли. Усмихва се като луд, преглъщащ купа стерно. Перуката му от пурпурни конци е увенчана с миниатюрна шапчица a la Boheme, внесена от la Galerie Dufayel. Гърбът му е облегнат на няколко подбрани тома, които Стася остави при нас, преди да замине за лудницата. Отляво надясно те са:
Императорската оргия — Ватиканската измама — Един сезон в ада — Смърт във Венеция — Анатема — Герой на нашето време — Трагичното чувство на живота — Речникът на дявола — Ноемврийски клонки — Отвъд принципа на удоволствието — Лизистрата — Мариус, епикуреецът — Златното магаре — Невзрачният Джуд — Тайнственият непознат — Питър Уифъл — Малки жени — Virginubus Pueriscjue — Кралица Маб — Великият бог Пан — Пътешествията на Марко Поло — Песните на Билитис — Непознатият живот на Исус — Тристрам Шанди — Златното гърне — Брей — Коренът и цветето.
Един-единствен пропуск: Метафизика на секса от Розанов.
Надраскано със собствения й почерк (на парче амбалажна хартия) намирам следното — очевидно цитат от един от томовете: „Онзи странен мислител, Н. Фьодоров, пръв руснак сред руснаците, ще открие своя собствена, оригинална форма на анархизъм — форма, враждебна на държавата.“
Ако покажех това на Кронски, той веднага би изтичал до лудницата, за да го представи като доказателство. Доказателство за какво? Доказателство за това, че Стася е с ума си.
Вчера — така ли беше? Да, вчера към четири сутринта, докато вървях към метростанцията, за да търся Мона, която щях да проследя, докато се разхожда безгрижно под стелещия се сняг, но Мона и нейното приятелче, бореца Джим Дрискол. Като ги видите, ще си помислите, че търсят теменужки в златна ливада. Никаква мисъл за сняг и лед, никаква грижа за полярните пристъпи на вятъра откъм реката, никакъв страх нито от Бог, нито от човек. Просто си се разхождат, смеят се, бъбрят си, тананикат си. Свободни като чучулиги.