След като най-после се качихме на магистралата, на няколко пъти спирахме да се посгреем. Него сякаш го знаеха навсякъде, където спираше, и неизменно се отнасяха с него почтително. Докато караше, ми обясни как се е сприятелил с този и онзи.
— Никога не поемам дело — каза той, — освен ако не съм убеден, че ще спечеля.
Опитах се да измъкна от него нещо за момичето, но умът му беше зает с други неща. Любопитно, но темата, която в момента най-много занимаваше ума му, беше безсмъртието. Какво ли е чувството на онзи свят, искаше да знае той, ако човек загубва личността си след смъртта? Беше убеден, че един живот не стига, за да разреши проблемите си.
— Още не съм започнал да живея собствения си живот — каза той, — а вече гоня петдесетте. Човек трябва да живее сто и петдесет — двеста години тогава току-виж стигнал донякъде. Истинските проблеми започват чак след като приключиш със секса и с всички материални затруднения. На двайсет и пет си мислех, че знам всички отговори. Сега смятам, че нищичко не знам. Ето ни нас, отиваме при една млада нимфоманка. Какъв е смисълът? — Той запали цигара, дръпна един-два пъти и я хвърли. В следващия миг измъкна дебела пура от горния джоб на сакото си.
— Значи искаш да научиш нещичко за нея. Първо ще ти кажа това — само да имах куража, щях да я грабна и да отпраша към Мексико. Какво бих правил там, не знам. Бих започнал всичко отначало, предполагам. Да, ама… нямам смелост. Аз съм морален пъзльо, това е истината. Освен това знам, че ме баламосва. Всеки път, когато си тръгвам от нея, се чудя с кого ли ще легне веднага щом изчезна от полезрението й. Не че ревнувам, но мразя да ме правят на глупак, това е. Будала съм си, разбира се. Във всичко освен в правото съм си пълен бунак.
Продължи да дърдори по темата. Без съмнение обичаше да се самоунижава.
Аз седях и попивах.
Сега пък нова тема.
— Знаеш ли защо така и не станах писател?
— Не — отвърнах аз, слисан, че това изобщо някога му е минавало през ума.
— Защото почти веднага разбрах, че нямам какво да кажа. Никога не съм живял, там е цялата работа. Нищо не рискуваш, нищо не печелиш. Как беше онази източна поговорка? „Да се страхуваш, значи да не сееш заради птиците.“ Това е то. Тия смахнати руснаци, дето ми ги даваш да ги чета, всичките са имали жизнен опит, макар че не са мърдали от родните си места. За да се случи нещо, климатът трябва да е подходящ. А ако климатът липсва, създаваш го. Ако имаш талант де. Аз никога нищичко не съм създал. Играя играта, и то по правилата. Отговорът, в случай че не го знаеш, е смърт. М-да, вече все едно съм умрял. Ама можеш ли го проумя това: когато съм най-умрял, тогава най-хубаво еба! Иди го разбери! Последния път като спах с нея — само да ти дам пример, — хич не си направих труда да се съблека. Качих й се с палтото и обувките. Струваше ми се съвсем естествено, като се има предвид в какво състояние на ума бях. Нито пък тя се притесни — ни най-малко. Както ти казах, легнах при нея съвсем облечен и й рекох: „Защо просто не легнем и не се наебем до смърт?“ Странна идея, а? Особено като излиза от уважаван адвокат, семеен и тъй нататък. Както и да е, още казал-неказал го и си викам: „Тъпак такъв! Че ти си мъртъв вече! Що се преструваш?“ Как ти харесва това, а? И с това му се предадох… на ебането де.
Тука го бъзикнах. Попитах го представял ли си е, че има кур… и да го използва… и на оня свят.
— Дали съм си представял ли? — възкликна той. — Точно това ме гложди мен, същата тая мисъл! Безсмъртен живот с кур протеза, закачен за мозъка ми, е нещо, дето ни най-малко не ми харесва. Ама не че искам да живея и като ангел. Искам да съм си аз, Джон Стаймър, с всичките смотани проблеми, дето са си мои. Искам време за да обмисля нещата… хиляда години или още повече. Звучи шантаво, нали? Но така съм устроен. Маркиз дьо Сад — той е разполагал със сума ти време. Доста неща е премислил, трябва да призная, но не съм съгласен с изводите му. Както и да е, онова, което исках да кажа, е: не е толкова ужасно да прекараш живота си в затвора… ако имаш буден ум. Ужасното е сам да се превърнеш в затворник. А такива са повечето от нас — сами са се натикали в затвор. Я има, я няма десетина души на поколение, които успяват да се измъкнат. Видиш ли живота с ясен поглед, прозираш, че е фарс. Грандиозен фарс. Представи си човек, който пропилява живота си да защитава и осъжда другите! Правото е пълна лудост! Никой не е прокопсал от това, че имаме закони. Не, това е глупашка игра, на която сме придали важност, като сме й лепнали помпозно име. Утре и аз може да се окажа на скамейката. Съдия — ни повече, ни по-малко. И ще ми се вдигне ли самочувствието от това, че ми викат съдия? Ще мога ли да променя каквото и да било? Как пък не! Ще си играя пак играта… играта на съдиите. Точно затова разправям, че сме белязани от самото начало. Осъзнавам, че всички си имаме роли и че на човек май му остава само да си играе ролята възможно най-добре. Е, на мен моята роля не ми харесва. Идеята — да играя роля не ми пасва. Дори и ако ролите са взаимозаменяеми. Чаткаш ли? Според мен е време да сключим нова сделка, да пренаредим нещата. Съдилищата трябва да изчезнат, законите трябва да изчезнат, полицията трябва да изчезне, затворите трябва да изчезнат. Цялата тази работа е лудост. Тъкмо затова се еба до побъркване. И ти щеше да го правиш, ако го виждаше по моя начин — той млъкна; пръскаше слюнка като фойерверк.