— Заминаха за Флорида. („Заминаха“, каза. Не „замина“.)
— Благодаря. Много ви благодаря! — Свалих й шапка като на милосърдна сестра.
Щом хванах дръжката на вратата, тя се провикна подире ми:
— Господине, господине! Ако искате да разберете нещо повече за Уна, надолу по улицата живее една жена, тя може да ви каже…
— Карай да върви — казах. — Не е важно.
Сълзите напираха в очите ми, колкото и глупаво да беше.
— Какво става? — попита Реб.
— Нищо, нищо. Само спомени.
Той отвори жабката и измъкна оттам плоско шише. Ударих една глътка от цяра за всичко. Беше чиста огнена вода — закашлях се.
— Винаги помага — каза той. — По-добре ли си сега?
— Ха на бас. — И в следващия, миг се усетих да казвам: — Божичко! Само като си помисля, че човек може все още да чувства това. Не го проумявам! Какво ли щеше да стане, ако тя се беше появила с детето си? Боли. Все още боли. Не ме питай защо. Тя беше моя, само това мога да ти кажа.
— Голяма афера ще да е било. — Думата „афера“ ме подразни.
— Не — рекох. — Чист аборт. Убийство. Можеше да съм влюбен и в кралица Гуинивир — все тая. Разочаровах се от себе си, разбираш ли? Беше гадно. Май никога няма да го преживея. Мамка му! Защо да говорим за това?
Той си мълчеше — добрият Реб. Гледаше право напред и даде още по-силно газ.
След малко каза много просто:
— Трябва някой път да го опишеш.
На което отговорих:
— Никога! Не бих могъл да намеря точните думи.
На ъгъла при магазина за канцеларски материали слязох.
— Хайде да го повторим пак скоро, а? — Реб протегна косматата си лапа. — Следващия път ще те запозная с моите цветнокожи приятели.
Вървях по улицата покрай железните стълбове, обширните поляни, големите веранди. Продължавах да мисля за Уна Гифърд. Да бе възможно да я видя отново… само един поглед, не повече. И после да затворя книгата — завинаги.
Вървях покрай къщата, покрай още негри с розови динени усти и раирани блузи, покрай още величествени къщи и обвити в бръшлян порти и веранди. Флорида — ни повече, ни по-малко. Защо не Корнуол или Авалон, или замъкът Карбонек? Започнах да си тананикам — „Нивга на този свят не бе имало рицар по-благороден и щедър…“ А после ме порази ужасна мисъл. Марко! От тавана на мозъка ми висеше Марко, който се беше обесил. Хиляди пъти той й бе признавал — на Мона — любовта си. Хиляди пъти се бе правил на глупак. Хиляди пъти я бе предупреждавал, че ще се самоубие, ако тя не го погледне благосклонно. А тя му се беше присмяла, бе го подиграла, презряла, унизила. Без значение какво казва и прави тя, той продължи да се унижава, продължи да я отрупва с подаръци. Самият й вид, звуците на присмехулния й смях го караха да се умилква и любезничи. И нищо не можеше да убие любовта му, обожанието му. Когато тя го отпратеше, той се качваше на тавана си да пише вицове. (Горкичкият, изкарваше си прехраната, като продаваше вицове на списанията.) И всеки спечелен грош той даваше на нея, а тя го вземаше, без да му каже едно „благодаря“ поне. (А сега си върви, куче!) Една сутрин го намерили да виси от една греда на мизерния му таван. Нямало писмо. Само тяло, люлеещо се в мрака и в праха. Последната му шега.
И когато тя ми съобщи новината, възкликнах:
— Марко ли? Че какъв ми е Марко!
Тя се разрида с горчиви сълзи. Единственото успокоение, кое то можах да измисля, беше:
— И без това рано или късно щеше да го направи. От този тип беше.
А тя ми отговори:
— Ти си жесток, нямаш сърце!
Вярно беше — бях безсърдечен. Но имаше и други, с които тя се държеше също така отвратително. По моя жесток и безсърдечен начин й бях напомнил за тях с въпроса: „Кой е следващият?“ Тя побягна от стаята, затулила уши с ръце. Ужасно. Твърде ужасно.
Докато вдъхвах аромата на жасмина, бугенвилиите, тежките червени рози, си мислех: „Може би Марко, клетникът, я е обичал така, както аз някога обичах Уна Гифърд. Може би е вярвал, че ще стане чудо и един ден нейният присмех и презрение ще се превърнат в любов, че тя ще го види такъв, какъвто е — огромно кървящо сърце, преливащо от нежност и опрощение. Може би всяка нощ, когато се е прибирал, той е коленичил и се е молил.“ (Но безответно.) Не стенех ли и аз всяка нощ, преди да си легна? Не сели молех и аз? И как се молех! Беше срамно — молитвите, просенето, хленченето! Де да бе казал Гласът: „Безнадеждно е, ти не си мъжът за нея.“ Можеше да се откажа, можеше да сторя място за някой друг. Или поне да проклинам Господ, обрекъл ме на такава участ.