Клетият Марко! Молеше не да го обичат, а да му позволят да обича. И осъден да измисля шеги! Едва сега разбирам какво си изстрадал, какво си търпял, мили Марко. Сега ти можеш да й се радваш — от небесата. Можеш да я наблюдаваш денонощно. Ако в живота тя никога не те е видяла такъв, какъвто си, сега поне ти можеш да я видиш каква е. Сърцето ти беше твърде голямо за крехкото ти тяло. Самата Гуинивир е била недостойна за разпалената от нея велика любов. Но пък кралиците стъпват така леко, дори и когато смачкват някоя въшка…
Когато се прибрах, масата беше наредена и вечерята ме очакваше. Тя — Мона — бе в необичайно добро настроение.
— Как беше? Хареса ли ти? — извика тя и ме притисна в прегръдките си.
Забелязах цветята във вазата и бутилката вино до чинията ми. Любимото вино на Наполеон — пиел го е дори и на Света Елена.
— Какво означава това? — попитах.
Тя преливаше от радост.
— Означава, че според Татенцето първите петдесет страници са чудесни. — Беше самото въодушевление.
— Така ли? Разкажи ми. Какво точно каза той?
Тя самата беше толкова смаяна, че не си спомняше много. Седнахме да вечеряме.
— Хапни малко и ще се сетиш — подканих я.
— О, да! — възкликна тя. — Това си го спомням… Каза, че му напомняло малко за ранния Мелвил… както и за Драйзер.
Преглътнах.
— Да, и за Лафкадио Хърн.
— Какво? И него ли е чел Татенцето?
— Казах ти, Вал, той много е чел.
— Мислиш ли, че те баламосва?
— В никакъв случай. Беше ужасно сериозен. Наистина е заинтригуван, казвам ти.
Налях вино.
— Татенцето ли го купи?
— Не, аз.
— Откъде знаеш, че е било любимото вино на Наполеон?
— Продавачът ми го каза.
Отпих голяма глътка.
— Е?
— Никога не съм пил по-добро. И Наполеон го е пил всеки ден? Късметлията му с късметлия!
— Вал — рече ми тя. — Трябва малко да ме обучиш как да отговарям на някои въпроси, които Татенцето ми задава.
— Мислех, че знаеш всички отговори.
— Днес той ми говореше за граматика и реторика. Нищичко не разбирам от граматика и реторика.
— Нито пък аз, да си кажа честно. Нали си учила? Щом си завършила „Уелсли“, все трябва да знаеш нещо…
— Знаеш, че никога не съм учила в колеж.
— Каза, че си учила.
— Може би, когато се запознахме. Не исках да ме мислиш за невежа.
— По дяволите — казах. — За мен нямаше да има значение, ако ще да не си завършила и прогимназия. Образованието не е нещо, което уважавам. Тази работа с граматиката и реториката си е чиста глупост. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Особено ако си писател.
— Но да предположим, че той ми посочи грешки. Тогава какво?
— Кажи му: „Може и да си прав. Ще си помисля.“ Или още по-добре — „Ти как би се изразил?“ И тогава той ще трябва да се защитава, разбираш ли?
— Понякога ми се иска ти да беше на моето място.
— И на мен. Тогава щях да знам дали този будала е искрен или не.
— Днес — продължи тя, като пропусна забележката ми покрай ушите си — той ми говореше за Европа. Сякаш четеше мислите ми. Говореше за американските писатели, живели и учили в чужбина. Каза, че било важно да живееш в подобна атмосфера, че тя подхранвала душата.
— И какво каза още?
Тя се поколеба, преди да го признае.
— Каза, че ако завърша книгата, щял да ми даде пари да поживея в Европа година-две.
— Чудесно — казах. — Ами сакатата ти майка? С други думи — аз.
И за това беше помислила.
— Сигурно ще ми се наложи да я убия. — Додаде, че с колкото и да се бръкне той, без съмнение ще стигне и за двама ни. Татенцето беше щедър.
— Разбираш ли — каза тя, — не сбърках за Татенцето. Вал, не искам да те натискам, но…
— Ти се иска да побързам и да завърша книгата?
— Да. Според теб колко време ще отнеме?
Казах, че нямам ни най-малка представа.
— Три месеца?
— Не знам.
— Ясно ли ти е какво трябва да направиш?
— Не.
— Това не те ли безпокои?
— Разбира се, че ме безпокои. Но какво да направя? Напредвам, доколкото мога.
— И няма да излезеш от пътя?
— Ако изляза, пак ще вляза. Поне така се надявам.