— Не ти ли се ходи в Европа?
Преди да отговоря, я изгледах продължително.
— Дали ми се ходи в Европа? Жено, на мен ми се ходи навсякъде — Азия, Африка, Австралия, Перу, Мексико, Сиам, Арабия, Ява, Борнео… Също и в Тибет, в Китай. Потеглим ли, не искам да се връщам никога. Искам да забравя дори, че съм роден тук. Искам постоянно да съм в движение, да скитам, да обикалям света. „Искам да стигна края на всеки път…“
— А кога ще пишеш?
— Докато пътувам.
— Вал, ти си мечтател.
— Такъв съм. Но съм активен мечтател. Има разлика.
После додадох:
— Всички ние сме мечтатели, само че някои от нас се събуждат навреме, за да запишат няколко думи. Искам да пиша, разбира се. Но не мисля, че това е всичко на света и друго няма. Как да се изразя? Писането е като акането насън. Акото е превъзходно, няма спор, но първо идва животът, после акото. Животът е промяна, движение, дирене… вървене напред към срещата с непознатото, неочакваното. Само малцина могат да кажат за себе си „Живях“! Тъкмо затова са книгите — за да могат хората да живеят косвено. Но когато и авторът също живее косвено…
Тя ме прекъсна:
— Понякога, когато те слушам, Вал, ми се струва, че искаш да изживееш хиляда живота наведнъж. Вечно си неудовлетворен — от живота сам по себе си, от себе си, кажи-речи от всичко. Ти си монголец. Мястото ти е в средноазиатските степи.
— Знаеш ли — бях започнал да се вълнувам, — една от причините да се чувствам толкова разглобен е, че в мен има по малко от всичко. Мога да се поставя във всеки период и да се чувствам като у дома си. Когато чета за Ренесанса, се чувствам като ренесансов човек. Когато чета за някоя китайска династия, се чувствам точно като китаец от онази епоха. Каквато и да е расата, периодът, народът — египтяни, ацтеки, индуси или халдейци, аз напълно се разтварям в него, а светът е винаги пищен и пъстроцветен и чудесата му нямат край. За това копнея аз — за свят, създаден за човека, свят, откликващ на мислите, на мечтите, на копнежите на човека. Онова, което ме дразни в този наш американски живот, е, че убиваме всичко, до което се докоснем. Говориш за монголите и хуните — в сравнение с нас те са били рицари. Тази земя е противна, пуста, безнадеждна. Виждам сънародниците си през очите на своите предци. Прозирам напълно през тях — и те са кухи, проядени от червеи…
Взех бутилката „Гевре-Шамбертен“ и напълних чашите. Имаше достатъчно за една яка глътка.
— За Наполеон! — казах. — Човек, изживял пълноценно живота си.
— Вал, понякога ме плашиш, като заговориш за Америка. Наистина ли толкова я мразиш?
— Може и да е любов — отвърнах. — Любов наопаки. Не зная.
— Надявам се, няма да сложиш нищо от това в романа.
— Не се тревожи. Романът ще е също толкова нереален, колкото и земята, от която идва. Няма да се налага да казвам „Всички герои в тази книга са измислени“ или каквото там пишат по книгите. Никой няма да разпознае никого, а най-вече авторът. Хубаво, че ще излезе под твое име. Каква шега, ако излезе бестселър! Ако репортерите вземат да се тълпят пред вратата да интервюират тебе!
Тази мисъл я ужаси. Изобщо не й се струваше смешно.
— О — продължих, — преди малко ме нарече мечтател. Нека ти прочета един абзац — кратък е — от „Хълмът на мечтите“. Трябва да прочетеш някога тази книга — тя е просто мечта.
Отидох до лавицата за книги й отворих на намисления от мен абзац.
— „Той тъкмо говореше за «Лисидас»22 на Милтън“ — защо това е вероятно най-съвършеното съществуващо литературно произведение. Но Машен казва: „Литературата е чувственото изкуство за създаване на изтънчени впечатления чрез думи.“ Но ето го абзаца… веднага след това: „И все пак имаше нещо повече. Освен логическата мисъл, която често е пречка, досадно, макар и неотделимо качество, освен усещането, носещо винаги удоволствие и наслада, освен тях съществуват и неопределимите, неизразими образи, които всяка изящна словесност извиква в ума. Също както химикът в своите експерименти понякога се смайва, откривайки неизвестни, неочаквани елементи в тигела или гърнето, също както светът на материалното е смятан от някои за тънък воал над нематериалната вселена, така онзи, който чете прекрасна проза или стихове осъзнава внушения, неизразими чрез думи, които не произтичат от логиката на разума, които са по-скоро успоредни на чувствената наслада, отколкото свързани с нея. Така разкритият свят е по-скоро свят на мечтите, по-скоро свят, в който понякога живеят децата, появяващ се за миг и изчезващ в следващия, свят, непостижим за изразяване и анализ, не принадлежащ нито на разума, нито на сетивата…“