— Прекрасно е — каза тя, щом оставих книгата. — Но ти не се опитвай да пишеш така. Остави Артър Махен да пише така, щом иска. Ти пиши по свой си начин.
Седнах отново на масата. До кафето ми беше оставена бутилка „Шартрьоз“. Налях един напръстник от огнено-зеления ликьор в чашата си и казах:
— Сега липсва само едно: харем.
— Ликьорът е от Татенцето — каза тя. — Толкова му харесаха страниците.
— Да се надяваме, че ще хареса също толкова и следващите петдесет.
— Ти не пишеш тази книга за него, Вал. Пишеш я за нас.
— Така е — съгласих се. — Понякога забравям.
Сетих се, че още нищо не съм й казал за общата идея на истинската книга.
— Има нещо, което трябва да ти кажа — започнах. — Или може би не бива? Може би трябва да го запазя още малко за себе си.
Тя ми се примоли да не дразня любопитството й.
— Добре, ще ти кажа. То е за книгата, която имам намерение да напиша един ден. Написах ти дълго писмо за нея, докато беше във Виена или Господ знае къде. Не можах да изпратя писмото, защото не ми даде адрес. Да, това наистина ще бъде книга… огромна. За тебе и мен.
— Не запази ли писмото?
— Не, скъсах го. По твоя вина! Но пазя бележките. Само че още няма да ти ги показвам.
— Защо?
— Защото не искам забележки. Освен това, ако говорим за книгата, можеш никога да не я напиша. Освен това има неща, които не искам да знаеш, докато не съм ги написал.
— Можеш да ми се довериш — каза тя и започна да ме умолява.
— Няма смисъл — отсякох. — Ще трябва да чакаш.
— Ами ако записките се загубят?
— Мога да ги пренапиша. Това не ме притеснява ни най-малко.
Тя започваше да се муси. В края на краищата, щом книгата беше и за нея, а не само за мен… И така нататък. Но останах непоклатим.
Знаех много добре, че тя ще преобърне къщата с краката нагоре, за да докопа записките, и затова й дадох да разбере, че съм ги оставил у нашите.
— Сложих ги на място, където те никога няма да ги намерят — заявих. По погледа й разбрах, че тя не се хвана на това. Каквото и да беше намислила, тя се престори на примирена, решена да не мисли повече за това.
За да разведря атмосферата, й казах, че ако някога книгата бъде написана и види бял свят, тя ще бъде обезсмъртена. И тъй като това прозвуча малко като изхвърляне, додадох:
— Може би невинаги ще се разпознаеш, но ето какво ти обещавам: когато приключа с портрета ти, никога няма да бъдеш забравена.
Това като че ли я трогна.
— Звучиш ужасно самоуверено — каза тя.
— Имам основание. Тази книга аз съм я изживял. Мога да започна отвсякъде и да се ориентирам. Тя е като поляна с хиляди пръскачки — трябва само да завъртя кранчето. — Чукнах се по главата. — Всичко е вътре, написано с невидимо… искам да кажа неизличимо… мастило.
— Ще кажеш ли истината за нас?
— Разбира се. За всички, не само за нас.
— А мислиш ли, че ще се намери издател за такава книга?
— За това не съм мислил — отвърнах. — Първо трябва да я напиша.
— Надявам се, че първо ще завършиш романа?
— Абсолютно. Може би дори и пиесата.
— Пиесата? О, Вал, би било чудесно.
Това сложи край на разговора.
Отново ми мина тревожната мисъл: колко време ще продължи този мир и покой? Така, както вървеше, беше прекалено хубаво. Сетих се за Хокусаи, за възходите и паденията му, за това как си е сменил адреса деветстотин четиридесет и седем пъти, за постоянството му, за невероятната му продуктивност. Какъв живот! А аз, аз бях само на прага. Само ако доживеех деветдесет или сто години, щях да имам какво да покажа като плод на мъките си.
И друга, почти толкова тревожна мисъл, мина през главата ми. Ще напиша ли никога нещо сносно?
Отговорът, който веднага ми дойде на устата, беше: Заеби!
И друга мисъл ми хрумна. Защо съм така обсебен от истината?
И отговорът също дойде, ясен и чист. Защото съществува само истината и нищо друго освен истината.
Но един съвсем слабичък гласец възрази: Литературата обаче е нещо друго.
Тогава по дяволите литературата! Книгата на живота — това щях да напиша.