И с чие име щях да я подпиша?
С името на Създатели.
Това като че реши въпроса.
Мисълта един ден да се заловя с такава книга — книгата на живота — ме накара да се въртя цяла нощ. Тя беше там, пред затворените ми клепачи — като легендарната Фата Моргана. Сега, когато се бях заклел да я претворя в реалност, тя се издигаше далеч по-огромна, далеч по-трудна за осъществяване, отколкото преди, когато говорех за нея. И наистина изглеждаше съкрушителна. Въпреки това бях сигурен в едно — след като я започнех, всичко щеше да върви гладко. Нямаше да се наложи да изстисквам капчици и струйки. Мислех за първата книга, която написах, за онези дванайсет куриери. Какъв провал! Оттогава бях напреднал малко, макар и да не го знаеше никой освен самия мен. Но какво похабяване на материала беше тя! Трябваше да избера за тема всичките онези осемдесет — сто хиляди души, които бях назначавал и уволнявал през онези кипящи, космозаразни години. Нищо чудно, че постоянно си губех гласа. Да говориш с толкова много хора — това си беше чист подвиг. Но не бяха само разговорите — а и лицата им, израженията им — скръб, гняв, измама, лукавство, злоба, предателство, благодарност, завист и така нататък — сякаш вместо с хора си имах работа с тотемни същества: лисицата, рисът, чакалът, гарванът, лемингът, свраката, гълъбът, мускусният бик, змията, крокодилът, хиената, мангустата, бухалът… Образите им все още бяха свежи в паметта ми — добрите и лошите, лъжците и измамниците, сакатите, маниаците, скитниците, играчите, кръвопийците, извратеняците, светците, мъчениците, всички те — обикновените и необикновените. Чак до един лейтенант от конната гвардия, с лице, така обезобразено — от Червените или от Черните — че когато се смееше, плачеше, а когато плачеше — ликуваше. Когато се обръщаше към мен — обикновено, за да се оплаче — той заемаше стойка мирно, сякаш той беше конят, а не гвардеецът. И гъркът с издължено конско лице, безспорно учен, който искаше да чете от „Прикованият Прометей“ — или не беше ли „Освободеният“? Защо, колкото и да го харесвах, той вечно събуждаше презрението и насмешката ми? Колко по-интересен и симпатичен беше онзи разноглед египтянин, дето мислеше само за секс? Вечно се киснеше в гореща вода, особено ако пропуснеше да удари една-две чекии дневно. Ами онази лесбийка, Илиада, както се представяше — защо Илиада? Толкова хубава, толкова скромна, толкова свенлива… и отлична музикантка. Знам го, защото един ден тя донесе цигулката си в канцеларията и ми посвири. И след като изпълни репертоара си от Бах, Моцарт и Паганини, има наглостта да ме осведоми, че й било писнало да бъде лесбийка и искала да стане курва. Та не бих ли бил така добър да й намеря по-добро място за работа, та да посъбере малко клиентела.
Всички те се редяха пред мен както някога — с техните тикове, гримаси, жалби, дребните им хитрости. Всеки ден ги изсипваха върху бюрото ми сякаш от огромен брашнен чувал — неволите им, проблемите им, мъките и болките им. Може би, когато ме избраха на тази омразна длъжност, някой горе беше предупредил големия Драскач: „Постоянно му отваряйте работа! Забийте краката му в калта на действителността, накарайте косата му да се изправи, хранете го с птичи клей, разбийте и последната му илюзия!“ И независимо дали са го предупредили или не, дъртият Драскач беше направил точно това. Че и още повече. Запозна ме с мъката и скръбта.
Както и да е… сред хилядите, дошли и си отишли, които просеха, свиркаха си и ридаеха пред мен голи, безутешни и отправяха последния си призив, преди да се предадат в кланицата, сегиз-тогиз се появяваше човек-бисер, обикновено от някоя далечна страна — турчин може би, или персиец. И така, един ден този Али еди-кой си, мохамеданин, усвоил божествен калиграфски почерк нейде в пустинята, след като ме опознае и разбере, че съм прекрасен слушател, ми пише писмо, писмо, писмо, дълго трийсет и две страници, без нито една грешчица, без нито една липсваща запетая или точка и запетая, в което обяснява (сякаш за мен е важно да го знам) че чудесата Христови — като ги изреждаше едно по едно — изобщо не са чудеса, че всички до едно са сътворявани и преди, дори и Възкресението, от неизвестни хора, разбиращи природните закони, закони, за които, настояваше той, нашите учени нищичко не знаят, но тези закони били вечни и можело да се докаже, че те пораждат така наречените чудеса винаги, когато се появи точният човек… И че той, Али, притежавал тайната, но нямало да я разгласи, защото той, Али, бил избран да бъде куриер и „да носи знака на робството“ по причина, известна само на него и на Аллах, да се слави името му, но когато дойде времето, трябва само да кажа думата и така нататък и прочее…