Как бях успял да пропусна всички тези божествени чудовища и врявата, която постоянно вдигаха, а мен ме мъмреха през ден през два и трябваше да обяснявам това и онова, сякаш аз ги подстрекавах да се държат така странно и необяснимо шантаво. Да, каква мъка беше да убеждаваш големия шеф (с мозък на джудже) че цветето на Америка е поникнало от слабините на тези смахнати, тези чудовища, тези безмозъчни идиоти, които, каквито и пакости да вършеха, притежаваха странни таланти като способността да четат Кабалата отзад напред, да умножават десет колони от цифри наведнъж или да седят върху ледена буца и да демонстрират симптоми на треска. Разбира се, никое от тези обяснения не можеше да смекчи потресаващия факт, че възрастна жена е била изнасилена предната нощ от мургав дявол, носещ смъртна вест.
Беше мъчно. Така и не можех да му изясня нещата. Не повече, отколкото бих могъл да опиша случая с Тобачников, изучаващият Талмуда ученик, който беше най-близкото живо подобие на Христос, обикаляло някога улиците на Ню Йорк с надпис „Честит Великден“ в ръка. Как бих могъл да му кажа на този мой шеф бухал: „Нещастникът има нужда от помощ. Майка му умира от рак, баща му по цял ден продава връзки за обувки, гълъбите са сакати. (Онези гълъби, чийто дом бе синагогата.) Има нужда да му се вдигне заплатата. Има нужда от храна в стомаха.“
За да го учудя или заинтригувам, понякога му разказвах кратки анекдоти за моите куриери, като винаги използвах минало време, като че разказвах за някой бивш служител (макар че същият служител си беше там през цялото време, зад гърба ми, надеждно скрит в отдела). Да, казвах, той е акомпанирал на Йохана Гадски на турнето в Черния лес. Да (за някой друг), навремето той е работил с Пастьор в знаменития институт в Париж. Да (за трети), той се върнал в Индия, за да довърши своята „История на света“ на четири езика. Да (изстрел на раздяла), той е бил един от най-великите жокеи, живели някога. Направил цяло състояние, след като ни напуснал, после паднал в асансьорна шахта и си разбил черепа.
И какъв беше неизменният отговор? „Много интересно наистина. Работи все така добре. Помни, не наемай никого освен добри, чистички момчета от добри семейства. Никакви евреи, никакви сакати, никакви бивши затворници. Искаме да се гордеем с нашия куриерски екип.“
— Тъй вярно!
— И между другото, погрижи се да разчистиш всички тия чернилки, дето си ги наел. Не искаме клиентите ни да си изкарат акъла.
— Тъй вярно!
И аз се връщах на поста си, поразмествах ги, поразбърквах ги, но никога не уволних и един-единствен човек, ако ще да беше черен като катран.
Как изобщо съм успял да ги пропусна в книгата за куриерите, всички тия великолепни случаи на ранна деменция, тези скитници сред звездите, тези брилянтни специалисти по логика, тези епилептици, покрити с белези от битки, крадци, сводници, курви, разпопени свещеници и ученици, изучаващи Талмуда, Кабалата и свещените книги на Изтока? Романи! Сякаш човек можеше да опише в роман такива неща, такива екземпляри! Къде в подобно произведение би могъл да сложиш сърцето, дроба, очния нерв, панкреасът или жлъчката? Те не бяха измислени, те бяха живи — всеки един от тях, и освен че бяха разядени от болести, те всеки ден ядяха и пиеха, пишкаха, ходеха по голяма нужда, развратничеха, крадяха, убиваха, даваха фалшиви показания, предаваха ближните си, натирваха децата си да работят, сестрите си — да блудстват, майките си — да просят, бащите си — да продават връзки за обувки или копчета за яки и да носят вкъщи фасове, стари вестници и няколко медни монетни от тенекиеното канче на слепеца. Какво място има за такива постъпки в един роман?
Да, беше прекрасно да се връщам от градското кметство в някоя снежна нощ, след като съм слушал как свирят „Малка симфония“. Толкова цивилизовано беше там вътре, такива дискретни аплодисменти, такива просветени коментари. А сега — лекото докосване на снега, таксита, които спират и се стрелват нанякъде, светлините блещукат и се разсипват на парченца като ледени висулки, а мосю Барер и малката му групичка се измъкват през задния вход, за да дадат частен рецитал в дома на някой богат жител на Парк авеню. Хиляди пътеки тръгват от концертната зала и по всяка от тях една трагична фигура тихо следва съдбата си. Навсякъде се кръстосват пътеки: низшите и могъщите, покорните и тираничните, имащите и нямащите.