Да, много вечери посещавах рецитали в някоя от тези свещени музикални морги и всеки път на излизане мислех не за музиката, която бях слушал, а за някой от моите безпризорници, някой от проклетата космозаразна шайка, когото бях наел или уволнил същия ден, споменът за когото не можеше да прогони нито Хайдн, нито Бах, нито Скарлати, Бетовен, Велзевул, Шуберт, Паганини или който и да е от племето на свирачите на духови и струнни инструменти, на валдхорни и цимбали. Виждах го, горкия несретник, как си тръгва от службата с куриерския костюм, увит в амбалажна хартия и се запътва към релсите край Бруклинския мост, за да се качи на влак за Фрешпонд Роуд или Питкин авеню, или може би за улица „Косцюшко“, за да слезе там и се слее с тълпата, хапне кисела краставица, отблъсне ритник в задника, обели картофите, изчисти завивките от въшки и се помоли за прадядо си, умрял от ръката на пиян поляк, защото гледката на развята по вятъра брада била анатема за него. Виждам се и аз, как вървя по Питкин авеню или улица „Косцюшко“ и търся някакъв коптор, или може би колиба, и си мисля какъв късметлия съм, че не съм се родил евреин и така добре говоря английски. (Това Бруклин ли е все още? Къде съм?) Понякога усещам мириса на мидите в залива, или може би е мирисът на водата от канализацията. И където и да отидех в търсене на изгубените и прокълнатите, там винаги имаше пожарни изходи, затрупани със завивки, а от завивките като ранени херувими падаха всякакви въшки, дървеници, кафяви бръмбари, хлебарки и люспестите обелки на вчерашни салами. Понякога се почерпвах със сочна кисела краставица или пушена херинга, увита във вестник. Големите дебели гевреци, колко вкусни бяха! Всички жени бяха с червени ръце и сини пръсти — от студа, от търкане, миене и плакнене. (Но синът, вече гений, имаше дълги, изтънени пръсти с мазоли на върха. Не след дълго той щеше да свири в Карнеги хол.) Никъде в тапицирания свят на неверниците, от който идвах, не се бях натъкнал на гении или поне на почти гений. Беше трудно да намериш дори книжарница. Календари, да — с лопата да ги ринеш, продавани в касапниците и бакалниците. Нито един Холбайн, Карпачо, Хирошиге, Джото, дори Рембранд. Може би Уистлър, но единствено майка му — това кротко създание, цяло в черно и със скръстени в скута ръце, така примирена, във висша степен почтена. Не, нищо сред нас, скучните Християни, дори не намирисваше на изкуство. Но пък имаше месарници, пращящи от свинско, където се продаваха всевъзможни карантии. И, разбира се, линолеум, метли, саксии. Всичко от животинското и растителното царство плюс железария, немски сладкиши с извара, кнаквурст и кисело зеле. На всяка пряка — църква: жална гледка, каквито само лютеранците и презвитерианците могат да извлекат от дълбините на стерилизираната си вяра. А Христос е бил дърводелец! Той е построил църква, но не от греди и камъни.
Петнайсета глава
Всичко продължаваше да върви по мед и масло. Беше почти като в онези първи дни в японското любовно гнездо. Излезех ли на разходка, дори и изсъхналите дървета ме вдъхновяваха. Когато навестявах Реб в магазина му, се връщах зареден с идеи, както и с ризи, вратовръзки, ръкавици и кърпички. Натъкнех ли се на хазайката, вече не ми се налагаше да се притеснявам за просрочения наем. Вече си бяхме изплатили всички сметки и ако поискахме кредит, щяха да ни отпуснат в изобилие. Дори и еврейските празници минаха приятно — пирувахме ту в една, ту в друга къща. Вече беше късна есен, но това вече не ме потискаше като навремето. Единственото, което може би ми липсваше, беше колело.
Бях взел още няколко урока по кормуване и можех по всяко време да кандидатствам за шофьорска книжка. Когато я получех, щях да возя Мона на разходки, както настояваше Реб. Междувременно се бях запознал с негрите наематели. Добри хора, както ми беше казал Реб. Всеки път, когато събирахме наемите, се връщахме вкъщи подпийнали и весели. Един от наемателите, който работеше като митничар, ми предложи да ми дава книги назаем. Притежаваше изумителна библиотека с еротична литература, цялата задигната от пристанището по време на служба. Никога не бях виждал толкова много порнографски книжки и мръсни фотографии. Зачудих се какво ли съдържа Ватиканската библиотека, що се отнася до забранения плод.
От време на време ходехме на театър, обикновено, за да гледаме чуждестранна пиеса — Георг Кайзер, Ернст Толер, Ведекинд, Верфел, Зудерман, Чехов, Андреев… Ирландските актьори бяха пристигнали и донесли със себе си „Юнона и паунът“ и „Плугът и звездите“. Какъв драматург — Шон О’Кейси! Такъв не се е раждал от Ибсен насам.