През слънчевите дни седях във Форт Грийн парк и четях книги — „Безгрижни дни в Патагония“23, „Крака, търбух и зъби“24 или „Трагичното чувство за живота“25. Ако исках да чуя някоя плоча, която нямахме, можех да я взема назаем от Реб или от хазайката. Когато не ни се правеше нищо, двамата с Мона играехме шах. Нея не я биваше много в шаха, но пък и мен не ме биваше. Открих, че е по-вълнуващо да изучаваш партиите в книгите по шах — преди всичко тези на Пол Морфи. Или дори да четеш за еволюцията на играта или за интереса към нея от страна на исландците и малайците.
Дори и мисълта да се видя с нашите — за Деня на благодарността — не можеше да ми развали настроението. Сега можех да им кажа — и щеше да бъда лъжа само наполовина — че ми е възложено да напиша книга. Че ми плащат за труда. Как щеше да ги погъделичка това! Бях изпълнен единствено с добри мисли. Всички хубави неща, които ми се бяха случили, изплуваха на повърхността. Искаше ми се да седна и да пиша за това и онова, да благодаря на него или на нея за всичко, което бяха направили за мен. Защо не? Имаше и места, на които бих могъл да изкажа благодарности — задето ми бяха донесли мигове на блаженство. Толкова бях оглупял, че един ден специално отидох в Медисън Скуеър Гардън и поднесох мълчаливи благодарности на стените за славните мигове, изживени в миналото, докато гледах как Бъфало Бил и неговите индианци се веселят, за честта да гледам как Джим Лопдос, малкият Херкулес, премята поляк великан през главата си, за продължаващите шест дни състезания с колела и небивалите подвизи на издръжливостта, които бях видял с очите си.
В тези безгрижни настроения, както бях отворен към небето, чудно ли е, че когато на влизане или излизане се натъкнех на госпожа Сколски, тя спираше и ме гледаше опулено, като се спирах да си побъбрим? Паузи от по три четвърти час, понякога и по час, през който сипех заглавия на книги, чуждоземни улици, мечти, пощенски гълъби, влекачи, каквото и да е, каквото ми хрумнеше, и като че всичко това прииждаше наведнъж защото бях щастлив, спокоен, безгрижен и в най-добро здраве. Макар че никога не й давах фалшиви аванси, и аз, и тя знаехме, че трябва само да я прегърна, да я целуна, да я гушна, да я накарам да се почувства жена, не хазайка. „Да“ — казваше тя, но с гърдите си. „Да“. Винаги да. Ако й кажех „Вдигни си полата и ми покажи катеричката си!“, пак щеше да каже да. Но бях достатъчно разумен да избягвам подобни глупости. Бях доволен да си остана такъв, какъвто изглеждах — възпитан, разговорлив и малко необикновен (за неевреин) наемател. Тя можеше да ми се появи гола с чиния Kcirtojfelkldse26 залети с тъмен сос, и аз с пръст нямаше да я пипна.
Не, бях твърде щастлив и доволен, за да си мисля за случайно ебане. Както казвам, единственото, което наистина ми липсваше, беше колелото. Колата на Реб, която той искаше да смятам за своя, не означаваше нищо. Не повече от лимузина с шофьор, който да ме мъкне насам-натам. Сега дори и едно пътешествие до Европа не означаваше много за мен. Засега нямах нужда от Европа. Хубаво беше да си мечтая за Европа, да говоря за нея, да й се чудя. Но там, където бях, беше хубаво. Да сядам всеки ден, да натраквам по няколко страници, да чета книгите, които исках да прочета, да слушам желаната от мен музика, да се разхождам, да гледам представления, да пуша пура, ако искам — какво повече бих могъл да желая? Вече нямаше караници заради Стася, нямаше дебнене и шпиониране, нито безсънни нощи, прекарвани в очакване. Всичко вървеше вярно на формата, включително и Мона. Скоро можеше дори да започна да очаквам с нетърпение тя да проговори за детството си, тази тайнствена ничия земя, простряла се между нас. Да я видя как върви към къщи с товар на ръце, с розови бузи, с блеснали очи — какво значение имаше откъде идва или как е прекарала деня? Тя беше щастлива, аз бях щастлив. Дори и птичките в градината бяха щастливи. Пееха по цял ден, а с падането на вечерта ни сочеха с човки и си говореха на чуруликащия си език: „Виж, ето една щастлива двойка! Да им попеем преди сън.“
Най-сетне дойде денят, когато трябваше да изведа Мона на излет. Според Реб вече можех да карам сам. Но едно е да минеш изпит, а съвсем друго — жена ти да ти повери живота си. Излизането от гаража ме изнерви като котарак. Проклетата кола беше направо огромна, твърде тромава. Беше и прекалено мощна. Докато ни возеше, непрекъснато се потях. На всеки няколко минути спирах — винаги имаше място да се започне на чисто!, — за да се успокоя. При всяка възможност хващах странични пътища, но те винаги се връщаха на главната магистрала. На двайсет мили извън града вече бях подгизнал от пот. Надявал се бях да стигна до Блупойнт, където бях прекарвал такива чудесни ваканции като малък, но така и не стигнахме. Но то беше за добро, защото, когато по-късно го посетих, се покрусих — така се беше променил, че не можеше да го познаеш.
25
„Трагичното чувство за живота у хората и у народите“ — произведение на Мигел де Унамуно. — Бел.прев.