Излегнат до пътя, аз наблюдавах как другите идиоти отминават и се заклех никога повече да не карам кола. Мона бе възхитена от смущението ми.
— Не си правен за това — каза тя и аз се съгласих.
— Нямаше да знам какво да правя, ако бяхме пукнали гума — казах.
— А какво щеше да направиш? — попита ме тя.
— Да сляза и да тръгна пеш — отвърнах аз.
— Такъв си си ти — каза тя.
— Не казвай на Реб за отношението ми — помолих я. — Той си мисли, че ни прави голяма услуга. Не бих искал да го разочаровам.
— Трябва ли да ходим у тях на вечеря?
— Разбира се.
— Тогава иска си тръпнем рано.
— По-лесно е да го кажеш, отколкото да го направиш — отвърнах аз.
На връщане имахме неприятности с колата. За късмет един шофьор на камион ни се притече на помощ. После се натресох в задницата на една очукана бричка, но шофьорът като че не се ядоса. После гаражът — как щях да я натикам в този тесен коридор? Влязох до средата, размислих и на излизане на косъм не се сблъсках с един наближаващ микробус. Оставих колата наполовина на тротоара, наполовина в канавката.
— Майната ти — измърморих. — Сама се оправяй!
Трябваше да изминем пеша само една-две пресечки. С всяка стъпка, която ни отдалечаваше от чудовището, чувствах все по-голямо облекчение. Щастлив, че припкам цял и невредим, благодарих на Господ, задето ме е направил кретен в механиката, както вероятно и в други отношения. На този свят имаше орачи, копачи и магьосниците на механичната епоха. Аз принадлежах на епохата на ролковите кънки и велосипедите. Какъв късмет, че имам здрави ръце и крака, пъргави пищялки, изострен апетит! Пеш можех да вървя до Калифорния и обратно — на собствените си два крака. Що се отнася до пътуването със сто и двайсет километра в час, можех да пътувам и по-бързо — в мечтите си. Докато ви мигне окото, аз можех да стигна до Марс и обратно — без никакви спукани гуми…
За първи път вечеряхме със семейство Есен. Досега не се бяхме срещали нито с госпожа Есен, нито с дъщерята и сина на Реб. Те ни чакаха на подредената маса със запалени свещи, огънят пламтеше, а от кухнята се носеше великолепен аромат.
— Пийнете по едно! — беше първото нещо, което каза Реб, подавайки ни две чаши с тежък портвайн. — Как мина? Изнерви ли се?
— Ни най-малко — отвърнах. — Стигнахме чак до Блупойнт, до Монток Пойнт.
Сега и госпожа Есен се включи в разговора. Тя беше добра душа, както каза Реб. Може би мъничко по-изтънчена, отколкото трябва. Някъде имаше мъртва зона. Сигурно отзад.
Забелязах, че почти не се обръща към съпруга си. От време на време го упрекваше, че е груб или че говори непристойни думи. От пръв поглед се забелязваше, че между тях вече няма нищо.
Мона направи впечатление на децата, които бяха в юношеска възраст. (Очевидно никога досега не бяха срещали такъв тип жена като нея.) Дъщерята беше пълна, невзрачна и надарена с необикновени крака като на пиано, които се мъчеше да скрие всеки път, когато седнеше. Много се изчервяваше. Що се отнася до сина, той беше едно от онези преждевременно развити хлапета, които много приказват, много знаят и вечно казват каквото не трябва. Пълен с излишна енергия, лесно възбудим, той вечно събаряше разни неща и настъпваше хората. Истински хитрец — умът му подскачаше като кенгуру.
Когато го попитах ходи ли още в синагогата, той направи кисела физиономия, защипа ноздрата си с два пръста и се направи, че дърпа синджир. Майка му побърза да обясни, че се били преориентирали към „Етническа култура“. Остана доволна като разбра, че в миналото и аз често посещавах сбирките на това общество.
— Да пийнем още — предложи Реб, на когото разговорите за „Етническа култура“, „Нова мисъл“, Бахаите и тям подобни очевидно му бяха досадили.
Пийнахме още от жълтеникавия портвайн. Беше добър, но твърде силен.
— След вечеря — каза той — ще ви посвирим. — Говореше за себе си и момчето. (Ужасно ще бъде, помислих си наум). Попитах дали момчето е много напреднало.
— Още не е станал втори Миша Елман със сигурност. — Той се обърна към жена си. — Вечерята ще бъде ли готова скоро?