— Това е господин Елфенбайн — представи го госпожа Есен. Като че не му се зарадва много.
Със сгънати лакти и сключени длани господин Елфенбайн се приближи да ни поздрави. Лицето му грееше, от челото му капеше пот.
— Каква чест! — възкликна той с лек поклон, после ни стисна ръцете и ги разтърси енергично. — Толкова много съм слушал за вас. Надявам се да ме извините, че се натрапих. Случайно да говорите идиш — или рюс? — той се прегърби и взе да клати глава, а очите му шареха като стрелки на компас. Ухили ми се. — Госпожа Сколски разказва, че сте любител на Кантор Сирота…
Почувствах се като пусната от клетка птичка. Приближих се до господин Елфенбайн и го прегърнах сърдечно.
— От Минск или от Пинск — казах.
— От земята на моабитите — отвърна той.
Той ме погледна лъчезарно и поглади брадата си. Момчето пъхна в ръката му чаша „Кюмел“. На темето на оплешивяващата глава на господин Елфенбайн заблуден кичур коса стърчеше като тирбушон. Той пресуши чашата кюмел и пое предложеното му парче плодов сладкиш. И пак сключи длани на гърдите си.
— Такова удоволствие е — каза той — да се запознаеш с интелигентен неевреин. Неевреин, който пише книги и разговаря с птиците. Който чете руснаците и съблюдава Йом кипур. И има достатъчно ум, та да се ожени за момиче от Буковина… Циганка, без съмнение. И актриса при това! Къде е оня хайлазин, Сид? Пак ли е пиян? — той се огледа наоколо като стар мъдър бухал, готвещ се да забуха. — Ако човек учи цял живот и накрая открие, че е идиот, дали е прав? Отговорът е и да, и не. В наше село казваме, че човек трябва да работи над собствената си глупост, не над чуждата. А в Кабалата пише… Но не сега е моментът да цепим косъма на две. От Минск дойдоха палтата от норка, а от Пинск — само нещастие. Евреинът от коридора е евреин, когото дяволът не смее да докосне. Моше Ехт беше такъв евреин. Братовчед ми, с други думи. Вечно си имаше неприятности с равина. Дойдеше ли зима, заключваше се в хамбара. Правеше сбруи…
Той млъкна рязко и ми се усмихна сатанински.
— В книга Йов… — започнах аз.
— Нека да е „Откровението“ — каза той. — По-ектоплазмична е.
Мона се закикоти. Госпожа Есен дискретно се оттегли. Остана само момчето. Правеше знаци зад гърба на господин Елфенбайн, сякаш въртеше телефонна шайба, прикрепена към слепоочието му.
— Когато започвате нов опус — попита господин Елфенбайн, — на какъв език се молите първо?
— На езика на бащите ни — отговорих мигновено. — Авраам, Исаак, Езекиил, Йеремия…
— И Давид и Соломон, и Рут и Естир — запя той в хармония.
Момчето напълни отново чашата на господин Елфенбайн и той отново я пресуши на един дъх.
— Прекрасен млад гангстер ще стане като порасне — господин Елфенбайн премлясна с устни. — Вече успява да различи нищото от нищото. Трябва да стане маламед — ако е с всичкия си. Спомняте ли си в „Съден и наказан“…
— Имате предвид „Престъпление и наказание“ — поправи го младият Есен.
— На руски това е „Престъплението и неговото наказание“. А сега седни на задния ред и недей да правиш муцуни зад гърба ми. Знам, че съм мешуга, но този господин не знае. Нека сам разбере. Не е ли така, господине? — и той се поклони шеговито.
— Когато един евреин се отвърне от религията си — продължи той, като несъмнено си мислеше за госпожа Есен — това е все едно масло да се превърне във вода. По-добре да станеш християнин, отколкото някой от тия млечно-водни… — той прехапа езика си, спомнил си за благоприличието. — Християнинът е евреин с разпятие в ръка. Той не може да забрави, че ние сме го убили — Исус, който е бил евреин като всички евреи, само че по-фанатичен. Не трябва да си християнин, за да четеш Толстой. Евреинът също го разбира. Хубавото на Толстой е било, че най-накрая е събрал куража да избяга от жена си… и да раздаде парите си. Лудият е блажен — него не го е грижа за парите. Християните само се преструват на луди — освен броеници и молитвеници те носят и застраховки за живот. Евреинът не разнася Псалмите със себе си — той ги знае наизуст. Дори и когато продава връзки за обувки, той си тананика някои стих. Когато един неевреин пее химн, звучи така, сякаш се готви за война. Напред, християнски воини. Как продължаваше? Все едно тръгва на война. Защо така? Те винаги тръгват на воина — със сабя в едната ръка и разпятие в другата.
Мона стана, за да се приближи. Господин Елфенбайн й протегна ръце, сякаш щяха да танцуват. Огледа я от главата до петите като аукционер. После каза: