— А какво играхте последно, моя Шаронска розо?
— „Зеленото какаду“ — отговори тя. (Тик-так-тик.)
— А преди това?
— „Песента на козлите“, „Лилиом“… „Света Жана“.
— Стоп! — той вдигна ръка. — „Дибук“ е по-подходяща за вашия темперамент. По-гинекологична. Как беше онази пиеса на Зудерман? Няма значение. А, да… „Магда“. Вие сте Магда, не сте Монна Ванна. Питам ви, как бих изглеждал в „Богът на отмъщението“? Дали съм Шилдкраут или Бен Ами? Дайте ми да играя „Сибир“, не „Прислужници в къщата“! — той я погали леко под брадичката. — Напомняте ми малко за Елиса Ланди. Да, може би с нещичко от Назимова. Ако бяхте по-закръглена, от вас можеше да стане втора Моджеска. „Хеда Габлер“ — това е за вас. Моята любима е „Дивата патица“. А след нея — „Играчът на Западния свят“. Но не на идиш. Боже опази!
Очевидно театърът беше най-любимата му тема. Преди години бил актьор, първо в Румелдумвица или някаква подобна дупка, после в „Талия“ на Бауъри. Там се запознал с Бен Ами. Някъде другаде — с Бланс Юрка. Освен това познавал Веста Тили, странна работа. И Дейвид Уорфийлд. Смяташе, че „Андрокъл и лъвът“ е бисер, но не беше на много високо мнение за останалите пиеси на Шоу. Много обичаше Бен Джонсън и Марлоу, както и Хазенклевер и фон Хофманщал.
— От красивите жени рядко излизат добри актриси — казваше той. — Винаги трябва да има някакъв дефект — по-дългичък нос или малко разногледи очи. Най-добре е да имаш необикновен глас. Хората винаги запомнят гласа. Например гласът на Полин Лорд. — Той се обърна към Мона. — И вие имате хубав глас. В него има кафява захар, и карамфил, и индийско орехче. Най-лошото нещо е американският глас — в него няма душа. Джейкъб Бен Ами имаше прекрасен глас… като хубава супа… той никога не гранясваше. Но той го влачеше насам-натам като костенурка. Жената трябва да култивира гласа над всичко. Освен това тя трябва да мисли повече и за това какъв е смисълът на пиесата… не за изисканата си кладница… имам предвид задница. Еврейските актриси обикновено имат твърде пищна плът — като вървят по сцената, се тресат като желе. Но в гласа им има мъки… Sorge27. На тях не им се налага да си представят как дяволът изтръгва гърда с нажежената си маша. Да, грехът и мъките са най-добрите съставки. И малко фантазмус. Като у Уебстър или Марлоу. Обущар, който говори с дявола всеки път, когато отива до клозета. Или пък се влюбва в бобено стебло като в Молдавия. Сред ирландските актьори е пълно с луди и пияници, и глупостите, които говорят те, са свещени глупости. Ирландците винаги са поети, особено когато нищичко не знаят. И те са били измъчвани, може би не чак толкова, колкото евреите, но достатъчно. Никой не обича да яде картофи по три пъти на ден или да използва вила за клечка за зъби. Велики актьори са ирландците. Родени шимпанзета. Британците са твърде изтънчени, твърде ментализирани. Мъжкарска раса, но кастрирана…
На вратата ставаха някакви размирици. Сид Есен се връщаше от разходката си с две мръсни котета, които беше спасил. Жена му се опитваше да ги изпъди.
— Елфенбайн! — провикна се той и размаха каскета си. — Привет! Ти пък откъде се взе?
— Откъде съм се взел ли? Дойдох ти на крака! — той пристъпи напред. — Дай да помириша дъха ти.
— Махай се, махай се! Кога си ме виждал пиян?
— Елфенбайн е страхотно другарче — каза Реб и обгърна любящо раменете му. — Идишкия Крал Лир, това е той… Какво става тук, чашите са празни.
— Също като главата ти — каза Елфенбайн. — Напитката на духа. Като Мойсей. От скалата блика вода, от бутилката — само глупост! Срамота, сине на Цвайфел, че си толкова жаден.
Разговорът стана накъсан. Госпожа Есен се беше отървала от котките, разчистила мръсотията, която бяха довлекли в коридора и отново приглаждаше коса над челото. Истинска дама — до последния сантиметър. Няма злоба, няма обвинения. Ледена, по онзи суперизтънчен, етнокултурен начин. Тя седна до прозореца, несъмнено с надеждата, че разговорът ще приеме по-рационален обрат. Беше привързана към господин Елфенбайн, но той я тревожеше с неговите приказки от Стария свят, налудничавите гримаси, брадатите си вицове.
Идишкият Крал Лир вече изобщо не подлежеше на укротяване. Беше се впуснал в продължителен монолог за Зенд Авеста, като от време на време вмъкваше по нещичко от „Книга на етикета“, вероятно еврейския, макар че препратките, които правеше, като нищо можеше да са китайски. Току-що се беше изказал, че според Зороастър човекът е бил избран да продължи сътворението. После додаде: