— Нищо чудно — възкликна той и ни намигна страховито — че всичко е в състояние на „шаси“. Колко верни били думите на цадъка, който казал: „Освен Него, няма нищо друго, което наистина да е ясно.“
Уф! Започваше да се задъхва, но имаше и още. Сега направи фосфоресцентен скок от дълбините на трамплина си. Имало неколцина велики, чиито имена трябвало да спомене: Барбюс, Тагор, Ромен Ролан, Пеги например. Приятелите на човечността. Героични души, до един. Дори и Америка била способна да роди хуманитарна душа, вижте Юджийн В. Дебс. Съществуват мишки, каза той, които носят униформата на фелдмаршали и богове, които обикалят сред нас като просяци. Библията гъмжала от морални и духовни гиганти. Кой можел да се мери с цар Давид? Кой бил толкова величествен, ала и мъдър като Соломон? Лъвът на Юдея все още бил жив и хъркал. Никакъв анестетик не можел да приспи този лъв завинаги.
— Ние вървим — каза той — към време, когато и най-тежката артилерия ще бъде уловена в паяжини и армиите ще се топят като сняг. Идеите рухват като стари зидове. Светът се свива като кожата на мушмула и хората се притискат един в друг като мокри торби, плесенясали от страх. Когато пророците раздават скрижалите, трябва да говорят. Патриарсите не са имали нужда от мегафони. Те са стояли неподвижно и са чакали господ да се яви в тях. А сега подскачаме насам-натам като жаби, от една клоака на друга, и дърдорим безсмислици. Сатаната е разпънал мрежите си над света и ние скачаме като риби, готови за тигана. Човекът е бил пуснат сред градина, гол и без мечти. На всяка твар й било отредено място и условия. Знай си мястото! — била заповедта. Не „Познай себе си“! Червеят се превръща в пеперуда само когато се опияни от великолепието и величието на живота.
— Предали сме се на отчаянието. Екстазът е отстъпил пред пиянството. Човекът, опиянен от живота, вижда видения, не змии. Той няма махмурлук. Днес имаме синя птица във всеки дом — бутилирана и затапена. Понякога тя се нарича „Олд Кентъки“, друг път името й е номер на лиценз — „Ват 69“. Всички са отровни, дори и когато са разредени.
Млъкна, за да си налее малко селцерска вода. Реб беше заспал дълбоко. Имаше вид на изпаднал в абсолютно блаженство, сякаш беше видял планината Синай.
— Хайде — Елфенбайн вдигна чашата си. — Да пием за чудесата на Западния свят. Дано скоро вече да ги няма! Става късно, а аз монополизирах думата. Следващият път ще обсъждаме по-екуменични проблеми. Може би ще ви разкажа за моя период „Кармен Силва“. Имам предвид кафенето, не кралицата. Макар че мога да ви кажа, че веднъж спах в двореца й… искам да кажа, в конюшнята. Напомнете ми да ви разкажа повече за Джейкъб Бен Ами. Той беше много повече от глас…
Докато си тръгвахме, той попита може ли да ни изпрати до нас.
— С удоволствие — отвърнах.
Докато вървяхме по улицата, той спря, за да даде отдушник на едно осенило го вдъхновение.
— Мога ли да предложа — каза той — ако още не сте се спрели на заглавие за книгата ви, да я наречете „Този нееврейски свят“? Ще бъде много уместно, макар и да е безсмислено. Използвайте псевдоним като Богуславски — това още повече ще обърка читателя.
— Аз невинаги съм толкова словоохотлив — додаде той, — но вие и двамата сте тип Grenze32, а за един скитник от Трансилвания това е като аперитив. Винаги съм искал да пиша романи — глупави, като Дикенс. От типа на господин Пикуик. Вместо това станах плейбой. А сега ще им пожелая лека нощ. Елфенбайн ми е псевдоним. Проверете във „Второзаконие“, глава тринайсета. „Ако сред вас се издигне…“ — Тук го обзе яростен пристъп на кашлица. — Селцерската вода! — възкликна той. — Може би трябва да отида на турска баня. Време е за поредната грипна епидемия. А сега, лека нощ! Напред, на война. Не забравяйте лъва на Юдея! Можете да го видите във филмите, когато засвирва музиката. — Той изимитира рева му. — Това — каза той — иде да покаже, че той е още буден.
Шестнайсета глава
„Защо винаги трябва да излизаме от кожата си, за да описваме злочестините и несъвършенствата на живота ни и да изкопаваме герои от диви, затънтени кътчета на страната ни?“
Така Гогол започва единайсета част на незавършения си роман.
Вече бях доста напреднал с романа — с моя — но все още нямах ясна идея накъде ме води той, нито пък това имаше значение, тъй като Татенцето беше доволен от показаното досега, парите все така идваха, ядяхме и пиехме, сега птичките бяха по-малко, но все още пееха, Денят на благодарността беше минал и заминал и бях малко бях задобрял на шах. Нещо повече, никой не беше открил къде се намираме — никой от досадните ни приятелчета, имам предвид. Така бях свободен да проучвам улиците на воля, с което се и занимавах здравата, защото въздухът беше свеж и хаплив, вятърът свиреше, а мозъкът ми, вечно във вихър, ме подтикваше все по-напред и по-напред, караше ме да се ровя из улиците, спомените, сградите, миризмите (на гниещи зеленчуци), изоставени кейове, отдавна починали дюкянджии, кръчми, превърнати в евтини магазини, гробища, все още ухаещи на праханта на скърбящите.