Дивите, затънтени кътчета на земята бяха навсякъде край мен, само на един хвърлей от границата, отбелязваща края на аристократичния ни квартал. Трябваше само да прекрача линията Grenze, и попадах в познатия ми свят на детството, земята на бедните и на щастливите побъркани, сметището, където всичко разнебитено, безполезно и пълно с микроби бе спасявано от плъховете, отказващи да напуснат кораба.
Докато скитах и зяпах витрини, и надничах в алеи, където никъде нямаше нищо освен печал и разруха, си мислех за негрите, които посещавахме редовно и колко непокварени изглеждаха. Болестта на неевреите не беше унищожила смеха им, дар словото, безгрижието. Налагаше им се да се бият с всички наши болести, и с предразсъдъците ни също, и псе пак те си оставаха непроницаеми.
Собственикът на еротичната колекция много се привърза към мен — трябваше все да съм нащрек да не ме приклещи в някои ъгъл и да ме щипне по задника. Не бях и мечтал, че един ден той ще граби и моите книги и ще попълва с тях поразителната си колекция. Той беше чудесен пианист, редно е да добавя. Притежаваше онази техника на сухия педал, която толкова много обичах у Каунт Бейси и Фатс Уолър. Всички тези мили душици свиреха на по някой инструмент. А ако нямаше инструменти, свиреха с пръсти и длани — по маси, варели и каквото им попадне под ръка.
Все още не бях въвел в романа „изкопани герои“. Все още се боях. Бях повече влюбен в думите, отколкото в психопатните девагинации. Можех да прекарвам часове наред с Уолтър Пейтър или дори с Хенри Джеймс с надеждата да свия някоя красиво завъртяна фраза. Или пък си седях и съзерцавах японски щампи, например „Непостоянният тип“ на Утамаро, в усилие да изградя мост между смътната, мечтателна фуга на образа и живия, цветен дървеняк. Дори изкачвах стълби като луд, за да откъсна зряла смокиня от някоя екзотична висяща градина от миналото. Илюстрираните страници на списание като „Нешънъл джиографик“ ме омагьосваха с часове. Как се работи със загадъчна препратка към някой затънтен район в Мала Азия, някакво неизвестно място, например, където някакъв чудовищен хититски33 монарх е оставил колосални статуи за възпоминание на въшливото си раздуто его? Или пък можех да изкопая някоя стара историческа книга — например от Момсен — за да изкарам блестяща аналогия между небостъргачните каньони на Уолстрийт и пренаселените римски квартали от императорско време. Или пък можех да се заинтересувам от канали, големите канали на Париж, или на някой друг метрополис, където ми хрумваше, че Юго или някой друг френски писател беше използвал тази тема и се захващах с живота на този писател просто за да разбера кое го е подтиквало да се интересува толкова много от канали.
Междувременно, както казвам, „дивите и затънтени кътчета на страната ни“ ми бяха съвсем под ръка. Трябваше ми само да спра да купя връзка репички, за да изкопая някой шантав образ. Ако някое италианско погребално бюро ми изглеждаше интригуващо, влизах и питах за цената на ковчезите. Всичко отвъд Grenze ме вълнуваше. Открих някои от най-желаните ми космомикробни мерзавци в тази земя на разрухата. Патрик Гарстин, египтологът, беше един от тях. (Беше заприличал повече на златотърсач, отколкото на египтолог.) Донато също живееше тук. Донато, сицилианецът, който нападнал своя старец с брадва, за късмет му отсякъл само едната ръка. Какви стремежи имаше този напъпил отцеубиец! На седемнайсет мечтаел да си намери работа във Ватикана. Както казваше, за да се запознае по-добре със Свети Франциск!
Докато обикалях от един алкален пласт на друг, си обнових знанията по география, етнология, фолклор и артилерийско дело. Архитектурата изобилстваше с атавистични аномалии. Тук имаше постройки, които изглеждаха като трансплантирани от бреговете на Каспийско море, измъкнати от приказките на Андерсен, магадини от хладните лабиринти на Фес, колела от каруци и двуколки без тегличи, изобилие от клетки за птици — винаги празни, нощни гърнета — често от майолика, украсени с теменужки или слънчогледи, корсети, патерици и дръжки и спици на чадъри… безкрайни вехтории, всичките с етикет „Произведено в Агия Триада“. А какви джуджета! Единият, който се преструваше, че говори само български — всъщност беше молдовец, — живееше в кучешка колиба зад бараката си. Ядеше заедно с кучето — от една и съща тенекиена чиния. Когато се усмихваше, показваха се само два зъба — огромни, като кучешки. Можеше и да лае, или да души и ръмжи като кутре.
33
Хитити — древен народ, основал мощна империя в Мала Азия през XV в. пр.Хр. със столица Хатуса. — Бел.прев.