Нищо от това не посмях да сложа в романа. Не, романа пазех като будоар. Нямаше Dreck34. Не всички герои бяха почтени или безукорни. О, не! Някои, които бях сложил за цвят, си бяха прости шмуци. Героят, който е също и разказвач и с когото имам бледа прилика, имаше духа на трапецовиден интелектуалец. Неговата функция беше да кара въртележката да се върти. От време на време се почерпваше с едно безплатно возене.
Елементите на странното и чуждоземното безкрайно интригуваха Татенцето. Беше се чудил открито как така на една млада жена — авторката, с други думи, идват й такива мисли, такива образи. На Мона така и не й хрумнало да каже: „От друго въплъщение.“ Честно, и сам нямаше да зная какво да кажа. Някои от най-шантавите образи бяха откраднати от алманаси, други — родени от мокри сънища. Но Татенцето май най-много му харесваше, когато сегиз-тогиз въвеждах някое куче или котка. (Разбира се, той не знаеше, че изпитвам смъртен страх от кучета и че мразя котки.) Но аз можех да накарам кучето да проговори. И то да говори на кучешки, нямаше грешка. Истинската причина да вмъквам тези низши твари в книгата беше да покажа презрение към определени герои, които ми се бяха изплъзнали от ръцете. Подходящото вдъхновено куче може да направи и кралица на магаре. Освен това, ако исках да се подиграя с някоя съвременна идея, която за мен беше анатема, трябваше само да се направя на пес, да вдигна крак и да я препикая.
Въпреки всичките глупости и щуротии, успях да създам някаква антична глазура. Целта ми беше да придам такова лустро, такава патина, че всяка страница да блещука като звезден прах. Такъв беше занаятът на авторството, както го разбирах тогава. Да правя кални локви, ако трябва, но да се погрижа те да отразяват галактическия блясък. Когато давах глас на някой идиот, смесвах безсмисленото дърдорене с раздути алюзии към такива предмети като палеонтология, алгебра, хиперборейство. Линията към един от лудите Цезари винаги присъстваше. Или проклятие от устните на скрофулозно джудже. Или само лукава забележка в стил Хамсун, например: „На разходка ли отивате, фрьокен? Игликите умират от жажда.“ Лукава, казвам, защото алюзията, макар и пресилена, е за навика на фрьокен да си разтваря краката, когато си мисли, че никой не я вижда, и да пуска вода.
Разходките, които правех за да си почина или да получа ново вдъхновение — често само за да си проветря тестисите — оказваха обезпокоителен ефект върху хода на работата. Завръщах зад някой ъгъл под ъгъл шейсет и три градуса и не щеш ли, някой разговор (с локомотивен инженер или безработен зидар), приключил само преди няколко минути, разцъфваше в толкова продължителен и екстравагантен диалог, че като се върнех на бюрото, ми беше невъзможно да хвана отново нишката на разказа. Защото за всяка хрумнала ми мисъл зидарят имаше някаква забележка. Независимо как отговарях, разговорът продължаваше. Сякаш тези непознати веселяци бяха си наумили да ме изкарат от релси.
Понякога същите тия подли номера започваха със статуи, особено с очуканите и разрушените. Както си се мотаех из някой заден двор и зяпах разсеяно някоя мраморна глава без едно ухо и хоп! — тя започваше да ми говори… да говори с езика на проконсул. Обземаше ме някакъв налудничав подтик да погаля нащърбените черти и щом докосването на ръката ми я съживяваше, главата ми се усмихваше. С благодарна усмивка — няма нужда да уточняваме. После се случваха даже още по-странни неща. Да речем, час по-късно, докато минавах покрай витрината на празен магазин, кой да ме поздрави от мрачните дълбини? Същият проконсул! Обзет от ужас, аз залепях нос във витрината и се втренчвах вътре. И ето ти го там — с едно липсващо ухо, с отхапан нос. А устните му мърдат! „Кръвоизлив в ретината — измърморвах и продължавах нататък. — Господ да ме пази да не ми се яви в съня ми!“
И така, не е странно, че развих някакъв поглед на живописец. Често си поставях за задача да се върна на дадено място, за да разгледам „пейзажа“, който бях отминал твърде забързано предния ден или преди три дни. Пейзажът, както аз го наричам, можеше да представлява непохватно наредени предмети, които никой, който е с всичкия си, не би и погледнал втори път. Например, няколко карти за игра с лицевата страна нагоре на тротоара, а до тях — пистолет играчка или главата на липсваща кокошка. Или пък разтворен парцалив чадър, стърчащ от дърварски ботуш, а до ботуша — опърпано копие на „Златното магаре“, пронизано от ръждив нож. Чудейки се какво ли ме очарова толкова в тези случайни подредби, изведнъж ме осеняваше, че бях забелязвал подобни конфигурации в света на художниците. И тогава по цяла нощ се мъчех да се сетя коя е картината, кой е художникът и къде за първи път съм се натъкнал на нея. Необикновено — когато някой започне да преследва такива химери, да открие какви невероятни баналности, каква чиста лудост изобилства в най-великите шедьоври на изкуството.