Как човек разбира, че един ден ще му поникнат крила, че като колибри ще трепти във въздуха и ще блести с ослепително дъгоцветно сияние? Не разбира. Човек се надява и се моли, и блъска глава в стената. Но „то“ знае. То може да протака. То знае, че всички грешки, всички отклонения, всички провали и фрустрации се пишат в сметката. За да се роди орел, човек трябва да свиква с височините. За да се роди писател, трябва да се научи да харесва лишенията, страданията, униженията. И преди всичко трябва да се научи да живее самотно. Също като ленивеца писателят се вкопчва на клона си, а долу животът бушува — неспирно, постоянно, буйно. Когато е готов — пльос!, — той пада в потока и се бори за живота си. Не е ли така? Или има някаква прекрасна и усмихната страна, където от ранна възраст напълващият писател е отделян, учен на изкуството му, ръководен от обичливи майстори и вместо да пльосне сред потока, той се плъзга като змиорка през кишата, калта и мочурищата?
Разполагах с безкрайно време за подобни приумици през деня — като тополи, те изникваха край мен, докато аз се трудех мисловно, обикалях улиците в търсене на вдъхновение, или пък полагах глава на възглавницата, за да се удавя в сън. Какъв чудесен живот е литературният живот! — си казвах понякога. Говоря за онова преходно царство, гъмжащо от преплитащи се и увиващи се клони, вейки, листа, стърчащи клони, издънки и какво ли не. Кротката дейност, свързвана с „работата“ ми не само не успяваше да изтощи енергията ми, но дори я стимулираше. Вечно жужах, жужах. Ако понякога се оплаквах от изтощение, то беше, защото не можех да пиша, не защото съм писал прекалено много. Дали несъзнателно не се страхувах, че ако успея да се задействам, ще заговоря със собствен глас? Дали не се страхувах, че откриех ли веднъж закопаното съкровище, което бях скрил, никога вече нямаше да позная покой, край на тежкия труд?
Самата мисъл за сътворението — как абсолютно невъзможно е да се приближиш до него! Или за неговата противоположност, хаоса. Невъзможно е дори да постулираш такова нещо като несътвореното. Колкото по-дълбоко се вглеждаме, толкова повече откриваме ред в безредието, повече закон в беззаконието, повече светлина в мрака. Небитието — липсата на нещата е немислимо; то е призракът на мисълта. Всичко жужи, пробива, расте, вехне, променя се — така е от зората на вечността. И всичко това — по неразгадаем подтик, сили, които, когато ги разпознаем, наричаме закони. Хаос! Нищо не знаем за хаоса. Тишина! Само мъртвите я познават. Небитие! Колкото и силно да духате, нещо винаги остава.
Кога и къде спира сътворението? И какво може да сътвори едни прост писател, каквото вече не е сътворено? Нищо. Писателят преподрежда сивото вещество в тиквата си. Създава начало и край — точно обратното на сътворението! — а между тях, където той се размотава или се размотава още реквизит, се ражда имитацията на реалността: книгата. Някои книги са променили лицето на света. Преподреждане, нищо повече. Проблемите на живота остават. Лицето може да се опъне, но възрастта е неизличима. Книгите нямат последици. Авторите нямат последици. Последицата е дадена в първопричината. Къде беше ти, когато създадох света? Отговори и ще разрешиш загадката на сътворението!
Ние пишем, но знаем, че сме белязани още преди началото. Всеки ден молим за нови мъчения. Колкото повече ни сърби и смъди, толкова по-добре се чувстваме. А когато и нашите читатели започне да ги сърби и смъди, се чувстваме на върха. Нека никой не умре от изтощение! Въздухът винаги трябва да гъмжи от стрелите на мисълта, изпратени от homines des lettres35 Букви, напомням ви. Колко добре казано! Букви, свързани с невидими жички, заредени с непредвидими магнитни потоци. Целият този труд стоварен върху мозък, измислен да работи като заклинание, да работи без да се труди. Дали срещу вас идва личност или съзнание? Съзнание, разделено в книги, страници, изречения, натъпкано със запетаи, точки, точки и запетаи, тирета и звездички. Един автор получава за усилията си награда или място в Академията, друг — изглозгана от червеи кост. Имената на някои се дават на улици и булеварди, на други — на бесилки и приюти за бедни. И когато всички тези „творения“ най-сетне са прочетени и смлени, хората ще продължат да се тормозят един друг. Никой автор, дори и най-великият, не е успял да заобиколи този твърд, студен факт.