И все пак това е велик живот. Говоря за литературния живот. Кой иска да промени света? (Нека гние, нека умре, нека изчезне!) Теразини упражнява трелите си, Карузо кара полилеите да дрънчат, Корто танцува валс като сляпа мишка, великият Владимир вкарва в ужас клавишите — дали са мислели за сътворение, или за спасение? Може би не са мислили дори и за запек… Пътят дими под копитата на конете ви, мостовете тътнат, небесата се срутват. Какъв е смисълът на всичко това? Въздухът, разкъсан на парцали, свисти покрай вас. Всичко лети — звънчета, копчета на яки, мустаци, нарове, ръчни гранати. Дръпваме се встрани, за да ви направим път, огнени жребци. И за вас, скъпи Яша Хайфец, скъпи Джоузеф Стигети, скъпи Йехуда Менухин. Дръпваме се скромно встрани — чувате ли? Отговор няма. Само звукът на звънчетата по сбруите.
Нощите, когато всичко се обръща с краката нагоре! Когато всички изкопани герои се измъкват от скривалищата си и започват да играят на покрива на мозъка ми — карат се, пищят, пеят, трополят с каруци, и цвилят — какви коне! — знам, че това е единственият живот, животът на писателя, и че светът може да си стои, да става все по-лош, да се разболее и умре, всичко наведнъж, защото вече не принадлежа към света, свят, който се разболява и умира, който се намушква отново и отново, който се тресе като ампутирана срамна въшка… Аз си имам собствен свят, свят — грабен36, натъпкан в безпорядък с Веспасиани, Мирота и Хайдегери, бидета, самотен Йехова, певци, които пеят като кларинети, диви, плуващи в собствените си тлъстини, свирачи на рог и тройки, носещи се като вятъра…
Тук Наполеон няма място, нито Гьоте, нито дори онези нежни души, имащи власт над птиците като Свети Франциск, Милош Литовеца и Витгенщайн. Дори и легнал по гръб и притиснат от джуджета и гремлини, силата ми е грамадна и непоклатима. Раболепните ми слуги ми се подчиняват — те пукат като пуканки в тигана, завихрят се в редица, за да оформят изречения, абзаци, страници. А някъде далеч, в някой предстоящ райски ден, други, подключени към музиката на словата ще откликнат на посланието и ще щурмуват самите небеса, за да разпръснат безкраен делириум. Кой знае защо трябва да съществуват тези неща, защо кантати и оратории? Знаем само, че тяхната магия е закон, и че като ги наблюдаваме, вслушваме се в тях, благоговеем пред тях, събираме радост с радост, злочестина със злочестина, смърт със смърт.
Нищо не е толкова творческо като самото сътворение. Авел роди Богул и Богул роди Могул, и Могул роди Зобел. Катетър, дърдорко, съсипник. Една буква, добавена към друга, образува дума. Една дума, добавена към друга, образува фраза. Фраза върху фраза, изречение върху изречение, абзац върху абзац, глава подир глава, книга подир книга, епос подир епос: Вавилонска кула, издигнала се почти, но не съвсем, до устните на Великия Аз Съм. „Смирение, това е думата!“ Или както обяснява моят мил, обичен Господар: „Трябва да помним близката си връзка със същества като насекомите, птеродактилите, гущерите, слепоците, къртиците, скунксовете и онези мънички летящи катерички, наречени полатучи. Но нека не забравяме и че докато сътворението ни влачи за косата, всеки атом, всяка молекула, всеки отделен елемент на вселената е в един отбор с нас, насъсква ни и ни одялва, само за да ни напомни, че никога не трябва да мислим за пръстта като пръст и за Господ като за Господ, а винаги за всичко в съчетание, карат ни да препускаме като комети подир собствените си опашки, с което предаваме лъжата на движението, материята, енергията и всички останали концептуални глупотевини, залепнали на задния отвор на сътворението като кървящи хемороиди.“ (Сламената ми шапка се смесва със сламените шапки на сеячите на ориз.)
Ненужно е в това лъчезарно царство да пируваме с човешки тор или да се съвокупляваме с мъртвите по маниера на някои дисциплинирани души, нито пък е нужно да се въздържаме от храна, алкохол, секс и наркотици, по примера на отшелниците. Нито пък някой е задължен да упражнява час след час мажорни и минорни гами, арпежи, пицикати и каденци като потомството на Лист, Черни и други пиротехнически виртуози. Нито пък робът трябва да кара думите да избухват като фойерверки съобразно с балистичните предписания на подпийнали семантици. Достатъчно е, че и повече, да се протягаме, прозяваме, хриптим, пърдим и цвилим. Правилата са за варварите, техниката — за троглодитите. Да се махат минезингерите, даже и тези на Кападокия!
Така, докато прилежно и робски имитираха нравите на майсторите — средствата и техниката, с други думи — инстинктите ми се надигаха на бунт. Ако копнеех за вълшебни сили, то не беше за да издигам нови градежи, не да надграждам Вавилонската кула, а за да унищожавам, да подкопавам. Романът, който бях длъжен да напиша. Point d’honneur37. Но след това…? След това — отмъщение! Да съсипя, да опустоша земята: да превърна културата в отворена клоака, за да остане вонята й навеки в ноздрите на паметта. Всичките ми идоли — а аз притежавах същински пантеон — бих принесъл в жертва. Дадените ми от тях способности за изразяване бих използвал за ругатни и богохулства. Не са ли обещали древните пророци унищожение? Поколебали ли са се някога да осквернят речта си, за да събудят мъртвите? Ако за другари винаги съм имал единствено пройдохи и непрокопсаници, нямаше ли смисъл в това? Не бяха ли и моите идоли пройдохи и непрокопсаници в дълбок смисъл? Не плаваха ли те по вълните на културата, не бяха ли подхвърляни насам-натам също като неграмотните клетници от делничния свят? Не бяха ли и техните демони също толкова безсърдечни и безжалостни като всеки надзирател на роби? Не се ли нареждаше всичко — великото, благородното, съвършеното, както и низкото, долното, подлото — така, че с всеки ден да прави живота все по-негоден за живеене? Каква полза от поемите за смъртта, от максимите и съветите на мъдреците, от законниците и плочите на законотворците, каква полза от водачите, мислителите, хората на изкуството, ако самите елементи, съставящи тъканта на живота, бяха негодни да бъдат преобразени?