Само на ненамерилия още пътя си е позволено да задава всички погрешни въпроси, да измине всички погрешни пътища, да се надява и моли за унищожението на всички съществуващи видове и форми. Озадачен и объркан, дърпан ту насам, ту натам, окалян и упоен, гладен и проклинащ, подиграващ се и надсмиващ се, чудно ли е, че посред някоя мисъл, съвършен мисловен бисер, понякога се улавях, че съм се втренчил право напред, с празен ум, като шимпанзе, докато се качва на друго шимпанзе. Тъкмо по този начин Авел е родил Богул, а Богул — Могул. Аз бях последен в редицата, куче, Зобел с кокал между зъбите, който не можех нито да сдъвча, нито да разтроша, който хапех и ръфах, и го плюех ли плюех. Скоро щях да пикая върху него и да го закопая. А името на кокала бе Вавилон.
Величествен живот е литературният. Никога не бих имал по-добър. Какви средства! Каква техника! Как би могъл някой, освен ако не ме прегърнеше като сянка, да познава безчислените пустини, които преброждах, докато търсех руда? Или разнообразните птици, които пееха за мен, докато копаех ями и шахти? Или бръщолевещите, кискащи се гноми и елфи, които ми прислужваха, докато се трудех, които предано ме гъделичкаха по топките, репетираха репликите ми или ми разкриваха потайностите, скрити в камъчетата, клонките, бълхите, въшките и цветния прашец? Които вероятно знаеха тайните, разкрити от моите идоли, вечно изпращащи ми нощни послания, или тайнствените съобщавани ми шифри, откъдето се научих да чета в междуредията, да поправям фалшивите биографични данни и да омаловажавам гностичните коментари? Никога не е имало по-твърда terra firma38 под нозете ми оттогава, когато се вкопчвах в този изменчив, плаващ свят, създаден от вандалите на културата, на когото най-накрая се научих да обръщам задник.
И кой, питам, освен един „господар на действителността“ би си представил, че първата стъпка към този свят на сътворението трябва да е придружена от мощна, смрадлива пръдня, сякаш за първи път изпитва значимостта на артилерийския огън? Винаги настъпвай! Генералите на литературата спят дълбоко в топлите си легла. Ние, косматите, се бием. От окопа, който трябва да бъде превзет, няма връщане. Марш зад нас, лауреати на Сатаната! Щом ще се бием със сатъри, нека ги използваме до дупка. Хванете тия мазни патки! Avanti, avanti!39
Битката е безкрайна. Тя няма начало, няма да познае и край. Ние, които дърдорим с пяна на уста, се бием в нея, откакто е започнала вечността. Спестете ни по-нататъшните инструкции! Трябва ли да засаждаме зелени поляни, докато напредваме от окоп на окоп? Дали освен касапи сме и пейзажисти? Трябва ли да се хвърляме в победния щурм, парфюмирани като курви? За кого прочистваме терена?
Какъв късмет, че имах само един читател! Такъв снизходителен при това. Всеки път, когато сядах да напиша някоя страница за него, си нагласях полата, натъкмявах си прическата и си напудрях носа. Само да можеше да ме види, докато работех, милото Татенце! Само да знаеше какви усилия полагах, за да придам на романа му необходимата литературна форма. Какъв Мариус имаше той в мое лице! Какъв епикуреец!