— На бас, че се радваш да ме видиш — изчурулика той. — Криеш се както обикновено, виждам. Как си, гад такава?
— Качвай се!
— Сигурен ли си, че не си твърде зает? — това, напоено със сарказъм.
— Винаги мога да отделя десет минути за стар приятел — отвърнах.
Той изкачи стълбите.
— Хубава квартира — забеляза той, щом влезе. — Откога живееш тук? По дяволите, не ми казвай. — Той седна на дивана и метна шапката си на масата. Кимна към машината и додаде: — Все още се занимаваш с това, а? Мислех си, че отдавна си се отказал. Момче, ти си ненаситен на наказания!
— Как намери къщата? — попитах.
— Фасулска работа — отвърна той. — Звъннах на вашите. Не искаха да ми дадат адреса ти, но ми дадоха телефонния номер. Останалото беше лесно.
— Проклет да съм.
— Какво ти има, не се ли радваш, че ме виждаш?
— Радвам се, радвам се.
— Няма защо да се тревожиш, на никого няма да кажа. Между другото онази, как й беше името, още ли е с тебе?
— За Мона ли говориш?
— Да, Мона. Не можах да се сетя за името й.
— Разбира се, че е с мен. Защо да не е?
— Никога не съм си мислел, че ще изтрае толкова, това е. Е, радвам се да разбера, че си щастлив. Аз не съм! Загазил съм. Адски съм загазил. Тъкмо затова дойдох при тебе. Имам нужда от теб.
— Не, не го казвай! Как, по дяволите, мога да ти помогна аз? Знаеш, че съм…
— Искам само да слушаш. Не се паникьосвай. Влюбен съм, ето какво.
— Прекрасно — казах. — Какво му е лошото?
— Тя не ме иска.
Избухнах в смях.
— Това ли е всичко? Това ли те тревожи? Горкият глупак!
— Ти не разбираш. Този път е различно. Това е любов. Нека ти разкажа за нея… — той замлъкна задълго. — Освен ако точно сега не си твърде зает. — Той насочи поглед към работната маса, огледа белия лист в машината и додаде: — Какво е този път — роман? Или философски трактат?
— Нищо — отвърнах. — Нищо важно.
— Звучи странно — забеляза той. — Едно време всичко, което правеше, беше важно, много важно. Хайде, какво криеш? Знам, че те обезпокоих, но това не е причина да ми се правиш на потаен.
— Щом толкова искаш да знаеш, работя върху роман.
— Роман? Исусе Христе, Хенри, не се пробвай… никога няма да напишеш роман.
— Защо? Какво те прави толкова сигурен?
— Защото те познавам, затова. Нямаш усет за фабула.
— Трябва ли романът винаги да има фабула?
— Виж — възрази ми той. — Не ща да развалям работата, ама…
— Ама какво?
— Защо не си гледаш своята работа? Можеш всичко да напишеш, но не и роман.
— Кое те кара да мислиш, че мога изобщо да пиша?
Той овеси глава, все едно измисляше отговор.
— Никога не си имал високо мнение за писателската ми дарба — казах. — Никой няма.
— Много добре си пишеш — каза той. — Може би още не си написал нищо, което заслужава да го погледне човек, но имаш време. Бедата ти е, че см твърдоглав.
— Твърдоглав?
— Да, твърдоглав! Инат, магарешки инат. Искаш да влезеш през парадния вход. Искаш да бъдеш различен, но не искаш да платиш цената за това. Виж, защо не се хвана на работа като репортер, да се издигнеш с работа, да станеш кореспондент и тогава да се захванеш с голямата работа? Отговори ми!
— Защото е губивреме, затова.
— Други са го правили. Някои са по-велики от тебе. Какво ще кажеш за Бърнард Шоу?
— Това си е за него — казах. — Аз си имам собствен начин.
Продължително мълчание. Напомних му за една отдавнашна вечер в офиса му — вечер, когато ми беше метнал една нова рецензия и ми беше казал да прочета един разказ от Джон Дос Пасос, по това време млад писател.
— Знаеш ли какво ми каза тогава? Каза: „Хен, защо не опиташ и ти? Винаги можеш да пишеш като него. Прочети го и виж!“
— Аз ли съм го казал?
— Да. Не помниш, а? Е, тия думи, които толкова нехайно изпусна онази вечер, заседнаха в гушата ми. Дали някога ще стана толкова добър като Джон Дос Пасос — не е там работата. Важното е, че някога ти като че мислеше, че аз мога да пиша.
— Казал ли съм нещо друго, Хен?
— Не, но се държиш другояче. Държиш се така, сякаш си тръгнал заедно с мен на някакво налудничаво приключение. Сякаш всичко е безнадеждно. Искаш да действам като всички останали, да постъпвам по техния начин, да повтарям техните грешки.