— Исусе, какъв си чувствителен! Давай, напиши проклетия си роман! Откачи от писане, ако щеш! Просто се опитвах да ти дам малък приятелски съвет… Както и да е, не за това съм дошъл — да си говорим за писане. Загазил съм и имам нужда от помощ. И ти ще ми помогнеш.
— Как?
— Не знам. Но нека първо ти поразкажа едно-друго, тогава ще разбереш по-добре. Можеш да ми отделиш половин час, нали?
— Май да.
— Е, ето как е… Помниш ли оная кръчма във Вилидж, дето ходехме в събота следобед? Там, където вечно висеше Джордж? Горе-долу преди два месеца се отбих там да видя как е. Не се беше променило много… все същите мадами се мотаеха там. Но ми беше досадно. Пих две самичък — никоя не тръгна да ме сваля, между другото — май нещо ми дожаля за мен, че остарявам, такива работи, и изведнъж забелязах едно момиче през две маси, самичко като мен.
— Пленителна красавица, предполагам?
— Не, Хен. Не, не бих казал. Но различна. Както и да е, прихванах погледа й, поканих я на танц и когато танцът свърши, тя дойде и седна при мен. Не танцувахме втори път, само седяхме и си говорехме. Чак докато затвориха. Исках да я изпратя, но тя не ми позволи. Поисках телефонния й номер — и него ми отказа. „Може би ще те видя тук следващата събота?“ — попитах. „Може би“ — отвърна тя. И това беше… Тук не ти се намира пиене, нали?
— Намира ми се. — Отидох до барчето и извадих бутилка.
— Какво е това? — попита той, грабвайки бутилката вермут.
— Тоник за коса — отвърнах. — Сигурно искаш скоч.
— Ако имаш, да. Ако не, имам в колата.
Извадих бутилка скоч и му налях чисто.
— Ами ти?
— Не близвам. Освен това, много е рано.
— Правилно. Трябва да напишеш оня роман, нали?
— Веднага щом си тръгнеш — отговорих.
— Ще бъда кратък, Хен. Знам, че ти е скучно. Но не ми пука. Трябва да ме изслушаш… Та, докъде бях стигнал? Да, до залата за танци. Е, следващата събота отидох пак и я чаках, но тя не се появи никаква. Проседях там целия следобед. Не танцувах нито веднъж. Никаква Гелда не се появи.
— Какво? Гелда? Така ли се казва?
— Да, какво има?
— Странно име, нищо повече. Тя каква е… каква е по народност?
— Май половин шотландка, половин ирландка. Какво значение има?
— Никакво, никакво. Просто любопитствам.
— Не е циганка, ако това си мислиш. Но има нещо в нея, което ми действа. Не спирам да мисля за нея. Влюбен съм, това е. И мисля, че никога досега не съм бил влюбен. Не и така.
— Много е смешно да те слушам теб да говориш така.
— Знам, Хен. Повече от смешно е. Трагично е.
Избухнах в смях.
— Да, трагично — повтори той. — За първи път в живота си срещам жена, която пет пари не дава за мен.
— Откъде знаеш? — попитах. — Видя ли я пак?
— Да се видя с нея пак? Човече, от онзи ден насам я следя по петите като куче. Естествено, че съм я видял пак. Една вечер я проследих до вкъщи. Слезе от автобуса на Бъро хол. Разбира се, не ме видя. На другия ден й позвъних. Побесня. Как така й се обаждам? Откъде имам номера й? И така нататък. После, след няколко седмици, тя пак дойде в залата. Този път се наложи буквално да падна на колене, за да й изкрънкам един танц. Тя ми каза да не й досаждам, че не съм я интересувал, че съм бил недодялан… о, всякакви неща. Не можах и да я накарам да седне при мен. След няколко дена й изпратих букет рози. Никакъв резултат. Опитах се да й се обадя по телефона пак, но още щом чу гласа ми, тя затвори.
— Сигурно е луда по теб — казах.
— Аз съм отрова за нея, ето какво.
— Откри ли как си изкарва прехраната?
— Да, учителка е.
— Учителка? Това надмина всичко. Ти да тичаш подир учителка! Сега я виждам по-добре — едро, тромаво същество, ни хубава, ни грозна, но не грозновата, почти не се усмихва, прическата й е…
— Близко си, Хен, но си и далече. Да, тя е доста едра и пълна, но й отива. Не мога да говоря за външността й. Виждам само очите й — те са порцелановосини и искрят…
— Като звезди.
— Като теменужки — каза той. — Точно като теменужки. Останалото лице няма значение. Честно да ти кажа, май брадичката й е вдадена навътре.
— Ами краката й?
— Не са много хубави. Малко са пълнички. Но не са крака на пиано!
— А гъзът й тресе ли се, като върви?
Той скочи на крака.