— „Железните коне на Владивосток“ — отговорих.
— Без майтап.
— Или може би — „Този свят на неверници“.
— Това със сигурност ще го направи бестселър — каза той.
— Поздрави от мен Гелда, като й се обадиш пак!
— Измисли сега нещо добро, копеле такова! И много здраве на…
— Мона!
— Да, Мона. Хайде чао!
По-късно през деня пак се почука на вратата. Този път беше Сид Есен. Изглеждаше развълнуван и разтревожен. Заизвинява се многословно, че се натрапва.
— Просто трябваше да те видя — започна той. — Силно се надявам, че ще ми простиш. Прогони ме, ако прекъсвам нещо…
— Сядай, сядай — подканих го. — За тебе никога не съм зает. Неприятности ли имаш?
— Не, не са неприятности. Може би се чувствам самотен… и отвратен от себе си. Докато седях в тъмното, ставах все по-мрачен и по-мрачен. Направо ми идеше да се самоубия. Изведнъж се сетих за теб. И си рекох: „Защо да не се видиш с Милър? Той ще те разведри.“ И станах и тръгнах. Момчето наглежда магазина… Наистина ме е срам от себе си, но не можех да понасям това дори и минута повече.
Той стана от дивана и отиде при една литография, окачена на стената до масата ми. Беше от Хирошиге, от „Петдесет и трите стадия на Токайдо“. Втренчи се в нея, после се обърна да разгледа и другите. Междувременно изражението му се промени от нервно и мрачно към чиста радост. Когато най-сетне се обърна към мен, в очите му напираха сълзи.
— Милър, Милър, какъв дом имаш! Каква атмосфера! Само като стоя тук в твое присъствие, заобиколен от цялата тази красота, ме кара да се чувствам нов човек. Как ми се иска да можех да се сменим! Аз съм грубиян, както знаеш, но наистина обичам изкуството, всяка форма на изкуството. И съм особено привързан към източното изкуство. Според мен японците са чудесен народ. Всичко, което правят, е артистично… Да, да, хубаво се работи в стая като тази. Седиш тук с мислите си и си цар на света. Какъв чист живот! Знаеш ли, Милър, понякога ми напомняш на еврейски учен. В теб има и нещо от светеца. Тъкмо затова дойдох при теб. Ти ми вдъхваш надежда и кураж. Дори и когато не казваш нищо. Нали нямаш нищо против, че така връхлетях? Трябваше да си го кажа, та да ми олекне. — Той млъкна, сякаш за да събере смелост. — Аз се провалих — няма как да го заобиколя. Знам го и съм се примирил. Но най ме боли, когато си мисля, че и синът ми може да мисли така. Не искам той да ме съжалява. Да ме презира — да. Но не и да ме съжалява.
— Реб — казах му, — аз никога не съм те смятал за провалил се човек. Ти си ми почти като по-голям брат. Нещо повече, ти си мил и нежен, и щедър чак до глупост.
— Де да можеше жена ми да те чуе как го казваш.
— Не обръщай внимание на това какво мисли тя. Съпругите винаги са строги към своите любими.
— Любов. Няма любов — от години вече. Тя си има свой собствен свят — и аз си имам свой.
Последва неловка пауза.
— Според теб добре ли ще е да се покрия някъде?
— Съмнявам се, Реб. Какво ще правиш? Къде ще отидеш?
— Където и да е. Що се отнася до изкарването на хляба, да си кажа истината, ще съм щастлив да лъскам обувки. Парите не значат нищо за мен. Обичам хората, обичам да правя нещо за тях.
Той отново погледна към стената. Посочи една рисунка на Хокусаи — от „Животът в Източната столица“.
— Виждаш всички тези фигури — каза той. — Обикновени хора, които правят обикновени, всекидневни неща. Това ми се иска — да бъда един от тях, да правя нещо обикновено. Бъчвар или тенекеджия — какво значение има? Да бъда част от шествието — това е. Не да вися по цял ден в празен магазин и да си убивам времето. Да му се не види, все още ставам за нещо. Ти какво би направил на мое място?
— Реб — казах. — Някога, навремето, бях в съвсем същото положение като твоето. Да, висях по цял ден в бащиния си дюкян и нищо не правех. Струваше ми се, че ще полудея. Мразех мястото. Но не знаех как да се измъкна на свобода.
— И как успя?
— Май съдбата ме изтика навън. Но ето какво трябва да ти кажа… докато се измъчвах, се и молех. Всеки ден се молех някой — Бог, може би — да ми покаже пътя. Освен това мислех да пропиша, още тогава. Но това беше по-скоро мечта, отколкото възможност. Трябваха ми години, дори и след като напуснах шивачницата, докато напиша едно изречение. Човек никога не бива да се отчайва…
— Но тогава ти си бил дете. Аз започвам да остарявам.
— Въпреки това. Годините, които ти остават, са си твои. Ако има нещо, което наистина желаеш, имаш още време.