— Шегуваш се — каза той. — Прекалено си скромен.
— Тъкмо тук бъркаш — казах. — Аз съм всичко друго, но не и скромен. Аз съм отявлен егоист, ето какво съм. Но в същото време съм и реалист, особено по отношение на себе си.
— Подценяваш се — каза Реб. — Ще ти цитирам собствените ти думи: „Не се презирай.“
— Добре, печелиш.
Беше тръгнал към вратата. Изведнъж почувствах порив да излея душата си.
— Почакай малко — казах. — Искам да ти кажа нещо.
Той изприпка обратно до масата и застана до нея като вестоносец. Целият внимание. Почтително внимание. Зачудих се какво ли мисли, че ще му кажа.
— Когато влезе преди няколко минути — започнах, — бях по средата на едно изречение в средата на един дълъг абзац. Искаш ли да го чуеш? — Наведох се над машината и извадих листа. Беше един от онези налудничави пасажи, които и сам не можех изобщо да проумея. Исках реакция, и то не от Татенцето или от Мона.
И веднага я получих.
— Милър! — кресна той. — Милър, ама това е просто изумително! Звучиш като руснак. Не знам какво означава, но звучи като музика.
— Мислиш ли! Честно?
— Разбира се, че мисля. Няма да те лъжа!
— Чудесно. Тогава продължавам. Ще довърша абзаца.
— Цялата книга ли е такава?
— Не, да опустее дано! Тъкмо в това е бедата. Онези части, които харесвам, няма да ги хареса никой друг. Поне не и издателите.
— Да вървят по дяволите! — възкликна Реб. — Ако те не я щат, аз ще я издам заради теб със собствените си пари.
— Не бих ти го препоръчал — отвърнах. — Помни, не бива да прахосваш парите си наведнъж.
— Милър, ако ще да ми струва и последния цент, ще го направя. Ще го направя, защото вярвам в теб.
— Да не си си го помислил повече — срязах го. — Сещам се за по-добри начини да похарчиш парите си.
— Не и аз! Ще бъда горд и щастлив да те лансирам. Както и жена ми и децата ми. Те имат много високо мнение за теб. За тях ти си като част от семейството.
— Приятно ми е да го чуя, Реб. Надявам се да съм достоен за такова доверие. Значи, до утре! Хайде да занесем нещо хубаво на чернилките, какво ще кажеш?
След като той си отиде, закрачих насам-натам мълчаливо, съсредоточено, като спирах понякога да погледам някой отпечатък или цветна репродукция (Джото, Дела Франческа, Учело, Бош, Брьогел, Карпачо), после пак закрачвах, ставах все по-бременен, спирах на място, втренчвах се в пространството, отпусках ума си, оставях го да каца където си ще, да става все по-ведър, все по-натоварен с бременната хубост на миналото, доволен, че съм част от това минало (а и от бъдещето), честитях си, че водя такова утробно или гробнично съществувание… Да, стаята наистина беше прелестна, къщата беше прелестна, и всичко в нея, всичко, с което бяхме допринесли да я направим обитаема, отразяваше вътрешната прелест на живота, живота на душата.
„Седиш тук с мислите си и си цар на света.“ Тази невинна забележка на Реб се бе забила в ума ми, вдъхнала ми беше такова самообладание, че за малко ми се стори, че всъщност знам какво означава това — да бъдеш цар на света. Цар! Т.е. човек, способен да почита и високото, и ниското. Човек толкова чувствителен, толкова проницателен, толкова огрян от любов, че нищо не убягва от вниманието му и разбирането му. Поетичният застъпник, накратко казано. Който не управлява света, а го обожава с всеки свой дъх.
Застанал отново пред всекидневния свят на Хокусаи… Защо този велик майстор на четката е направил усилието да възпроизведе най-простия елемент на този свят? За да разкрие сръчността си? Глупости. За да изрази любовта си, да покаже, че тя се разпростира надлъж и на шир, че обгръща дъгите на бъчвата, стръкчето трева, играещите мускули на бореца, наклонът на дъжда при вятър, зъбите на вълната, рибешкия гръбнак… Накратко, всичко. Почти невъзможна задача, ако не включваше толкова радост.
Бил привързан към източното изкуство, каза. Докато повтарях на себе си думите на Реб, изведнъж целият континент Индия изникна пред мен. Там, посред гъмжащия кошер на човечеството, се таяха пулсиращите останки на свят, който е бил и винаги ще си остане наистина смайващ. Реб не беше забелязал (или пък ако беше, нищичко не каза) цветните страници, откъснати от албуми, също украсяващи стените: репродукции на храмове и будистки пагоди от платото Декан, изваяни пещери, стенни рисунки и фрески, изобразяващи поразителните митове и легенди на хора, опиянени от формата и движението, от страстта и растежа, от идеята, от самото съзнание. Само поглед към струпани древни храмове, издигащи се над горещината и растителността на индийската почва, винаги ми внушаваше чувството, че съзерцавам самата мисъл, макар и бореща се да се освободи, макар и ставаща пластична, конкретна, по-подбуждаща и подканяща, внушаваща повече благоговение, разгърната в камък или тухли така, както думите не могат.