Колкото и често да бях чел думите му, никога не успявах да ги съхраня в паметта си. Сега жадувах за онзи потоп от буйни образи, величествени прииждащи фрази, изречения, абзаци — думите на човека, отворил очите ми за това смайващо творение на Индия: Ели Фор. Пресегнах се към тома, който толкова често бях прелиствал — втори том от „История на изкуството“ — и отворих на пасажа, започващ с „За индийците цялата природа е свещена… Онова, което не лъже в Индия е вярата…“ Следваха изреченията, които, когато за първи път се сблъсках с тях, ми завъртяха главата.
„Ето какво се случило в Индия: подгонени от нашествие, глад или миграцията на диви зверове, хиляди човешки същества тръгнали на север или на юг. Там, на брега на морето, в основата на планина, се сблъскали с голяма гранитна стена. После всички те влезли в гранита. В сенките му те живели, обичали, работели, умирали, раждали се и три-четири века по-късно, излезли отново навън на левги оттам — прекосили планината. Зад тях оставили кухата скала с прокопани във всички посоки галерии, стените, покрити с ваяния и резби, естествените или изкуствени колони, превърнати в издълбана дантела от десетки хиляди ужасни или очарователни фигури, богове безчетни и безименни, мъже, жени, зверове — вълна от животински живот, разливаща се в мрака. Понякога, когато по пътя не намирали кухина, те прокопавали бездна в средата на скалната маса, за да приютят малко черно камъче.
Тъкмо в тези монолитни храмове, по тъмните им стени или по обгорените им от слънцето фасади, истинският гений на Индия изразходва цялата си ужасяваща сила. Тук обърканата реч на обърканите тълпи се оглася, за да я чуят. Тук човекът покорно признава силата и нищожеството си…“
Продължих да чета, опиянен, както винаги. Думите не бяха вече думи, а живи образи, образи, току-що извадени от формата, трептящи, пулсиращи, вълнуващи се, задушаващи ме със самото си нарастване.
„… самите стихии не биха смесили всички тези животи с объркването на земята по-успешно от скулптора. Понякога в Индия човек намира каменни гъби вдън горите, блестящи в зелените сенки като отровни растения. Понякога намира тежки слонове, съвсем сами, покрити с мъх и груба кожа, съвсем като живи. Те се сливат с оплетените лози, тревите докосват коремите им, цветя и листа ги покриват и дори когато отломките им се върнат при пръстта, пак няма да бъдат напълно погълнати от опиянението на гората.“
Каква мисъл — тази, последната! Дори и когато се върнат при пръстта…
Ах, а сега — Пасажът…
„… Човекът вече не е в центъра на живота. Той вече не е онова цвете на целия свят, бавно заловил се да го оформи и направи зрял. Той се е слял с всичко, той е върху една и съща плоскост с всичко, той е частица от безкрайността, нито по-важна, нито по-маловажна от всички останали частици от безкрайността. Земята преминава в дърветата, дърветата — в плодовете, плодовете — в човека или животното, човекът и животното — в земята. Кръговратът на живота се върти и плоди объркана вселена, в която формите възникват за секунда само за да бъдат погълнати и после да се появят отново, застъпващи се една друга, пулсиращи, проникващи една в друга, докато се надигат като вълни. Човек не знае дали вчера не е бил самото сечиво, с което сам ще насили природата да създаде формата, която той може да приеме утре. Всичко е просто образ, а под множеството от образи Брахма, духът на света, е единство… Така изгубен в океана на смесилите се форми и енергии, дали той знае дали е форма или дух? Дали това пред нас е мислещо същество, даже живо същество, планета, или създание, издялано от камък? Кълненето и разложението непрекъснато са под заплаха. Всичко се движи тежко, разширилата се материя бие като сърце. Не се ли състои мъдростта в потапянето в нея, за да вкусиш опиянението на безсъзнателното, като овладяваш силата, стаена в материята?“
Да обичаш източното изкуство. Че кой не го обича. Но кой Изток — Близкият или Далечният? Аз ги обичах всичките. Може би обичах това изкуство, толкова различно от нашето, защото по думите на Ели Фор „човекът вече не е в центъра на живота“. Може би тъкмо това изравняване (и издигане) на човека, този промискуитет с всичко живо, едновременно така безкрайно малко и безкрайно голямо, поражда такъв възторг при срещата с тяхната работа. Или, да го кажем другояче, тъй като Природата (при тях) е била нещо повече от обикновен фон. Защото човекът, макар и божествен, не е бил по-божествен от онова, от което е възникнал. Освен това може би и защото те не са смесвали лашкането и врявата на живота с лашкането и врявата на интелекта. Защото съзнанието — или духът, или душата — е сияел във всичко, създавайки божествено сияние. Така, макар и смирен и сдържан, човекът никога не е бил смачкван, обезсилван, заличаван или унижен. Никога не е бил каран да се свива пред възвишеното, а е бил слят с него. Ако е имало ключ към тайните, които са го обгръщали, просмуквали и крепяли, той е бил прост, достъпен за всички. Нищо тайнствено не е имало в него.