Да, аз обичах този необятен, изумителен свят на Индия, който един ден, кой знае, можеше и да видя със собствените си очи. Обичах го не защото беше чужд и далечен, защото той наистина беше по-близък до мен от изкуството на Запада. Обичах любовта, от която е роден, любов, споделена с множеството, любов, която никога не би могла да бъде изразена, ако не беше към, от и за множеството. Обичах анонимната страна на техните потресаващи творения. Какво успокоение и подкрепа имаше в това да бъдеш скромен, неизвестен работник — занаятчия, а не гений! — един сред хилядите, споделящ сътворението на онова, което принадлежи на всички. Да не си нищо повече от водоносец — в това за мен имаше повече смисъл, отколкото да станеш Пикасо, Роден, Микеланджело или да Винчи. Като оглеждаме панорамата на европейското изкуство, тъкмо името на художника се набива на очи като възпален пръст. И обикновено с великите имена се свързва и история за злочестини, за страдания, за жестоко неразбиране. При нас, западняците, в думата „гений“ има нещо чудовищно. Гений, или неприспособимият; гений — този, който получава плесници; гений — преследваният и измъчваният. Гений — онзи, който умира в канавката, или в изгнание или на кола.
Вярно, аз вбесявах най-близките си приятели с моите възхвали на добродетелите на другите народи. Те твърдяха, че го правя заради ефекта, че само се преструвам, че ценя и уважавам творенията на чуждите художници, че това е моят начин да порицая собствения ни народ, собствените ни създатели. Така и не се убедиха, че мога да се пристрастявам към чуждото, екзотичното, чудатото в изкуството незабавно, че това не изисква никаква подготовка, посвещение, познания за тяхната история или развитие. „Какво означава това? Какво се опитват да кажат?“ — така се надсмиваха и се подиграваха. Сякаш в обяснението беше всичко. Сякаш мен ме беше грижа какво искат да кажат „те“.
Над всичко, тъкмо самотата и безсмислието на това да бъдеш художник най-много ме тревожеше. Досега в живота си бях срещнал само двама писатели, които бих могъл да нарека художници: Джон Каупър Поуис и Франк Харис. Първия познавах от лекциите му, на които бях ходил. С втория се запознах в ролята си на търговец шивач — с други думи, момчето, което му доставяше дрехите и му помагаше да надене панталоните си. Моя грешка ли беше, че съм останал извън кръга? Как да срещна друг писател, живописец или скулптор? Да нахълтам в ателието му и да му кажа, че аз също копнея да пиша, рисувам, вая, танцувам или знам ли какво? Къде се събираха художниците в нашия огромен метрополис? В Гринич Вилидж, казваха. Живях във Вилидж, обикалях улиците му по всяко време, ходех в кафенетата и чайните му, в галериите и ателиетата му, в книжарниците, баровете, пивниците и тайните кръчми. Да, бях се отърквал в разни съмнителни барове с фигури като Максуел Боденхайм, Садакиши Хартман, Гуидо Бруно, но никога не се натъкнах на Дос Пасос, Шърууд Андерсън, Уолдо Франк, И. И. Къмингс, Теодор Драйзер или Бен Хехт. Нито дори с призрака на О’Хенри. Къде ли се криеха? Някои вече бяха в чужбина и водеха щастливия живот на изгнаници и ренегати. Те не търсеха други художници, със сигурност не и зелени новаци като мен. Колко чудесно би било, ако по онова време, когато това означаваше толкова много за мен, бях се срещнал и разговарял с Теодор Драйзер или Шърууд Андерсън, които боготворях! Може би щяхме да имаме какво да си кажем, макар и да бях толкова зелен. Може би щях да намеря куража да започна по-скоро — или да избягам, да търся приключения в чужди земи.
Дали срамежливостта, плахостта, липсата на самочувствие ме държаха встрани, сам, през всички тези безплодни години? Идват ми наум доста нелепи случки. Как веднъж, докато скитахме с О’Мара в отчаяно търсене на нещо ново и вълнуващо, каквото и да е — майтап да става, една вечер отидохме на лекция в училището Ранд. Беше една от онези литературни вечери, когато молят хората от публиката да изразят мнението си за този или онзи автор. Може би същата вечер сме изслушали лекция за някой съвременен, предполагаемо „революционен“ писател. Струва ми се, че е така, защото изведнъж, когато се изправих и заговорих, разбрах, че онова, което казвам, няма нищо общо със станалото преди това. Макар да бях замаян — за първи път ставах да говоря пред публика, дори и в такава неофициална атмосфера — съзнавах, може би само донякъде, че моята публика е хипнотизирана. По-скоро чувствах, отколкото виждах, обърнатите им към мен лица, които се напрягаха да уловят думите ми. Очите ми бяха вперени право напред, във фигурата на катедрата — той се беше прегърбил на стола, вторачен в пода. Както казвам, бях напълно замаян — не знаех нито какво говоря, нито накъде ме води то. Бълвах, както става, когато си в транс. А за какво говорех? За една сцена от един роман на Хамсун, нещо за някакъв воайор. Спомням си го, защото при споменаването на темата, а аз вероятно съм описал сцената в подробности, в публиката се разнесе лек кикот, незабавно последван от тишина — признак на задълбочено внимание. Когато свърших, избухнаха ръкопляскания, а после церемониалмайсторът произнесе ласкателна реч за късмета, който са имали, че са чули този неканен гост, без съмнение писател, макар че за съжаление не знаел името ми и т.н. След като групата се разотиде, той скочи от катедрата и се втурна към мен, за да ме поздрави наново, да ме пита кой съм, какво съм написал, къде живея и той нататък и прочее. Разбира се, дадох му уклончив и неангажиран отговор. Вече бях изпаднал в паника и си мислех единствено как да избягам. Но когато тръгнах да си ходя, той се вкопчи в ръката ми и напълно сериозно каза — и какъв шок беше това! — „Защо вие не поемете тези срещи? Вие сте много по-подготвен за това от мен. Имаме нужда от някой като вас, някой, който може да разпали огън и ентусиазъм.“