Тук се наложи да го прекъсна.
— Извинявай — казах, — но какво е представлявал Достоевски според теб?
— Не мога да ти отговоря с няколко думи. Никой не може. Той ни даде откровение и от всеки от нас си зависи какво ще го прави. Някои се увличат по Христос. Човек може да се увлече и по Достоевски. Той те отвежда до края на пътя… Означава ли това нещо за теб?
— И да, и не.
— За мен — рече Стаймър — то означава, че днес не съществуват възможности, както си въобразяват хората. Значи, че сме съвсем заблудени — за всичко. Достоевски е изследвал полето предварително и е открил, че пътищата са блокирани на всеки завой. Той е бил пионер в дълбокия смисъл на думата. Превземал е позиция след позиция във всяка опасна, обещаваща точка и е открил, че за нас — такива, каквито сме — няма изход. Най-накрая е намерил убежище при Върховното същество.
— Това не ми звучи точно като Достоевски, когото познавам — казах аз. — Долавям безнадеждни нотки.
— Не, изобщо не е безнадеждно. Реалистично е — в свръхчовешки смисъл. Последното нещо, в което би могъл да вярва Достоевски, е оня свят — такъв, какъвто ни го описват свещениците. Всичките религии ни пробутват захаросани хапчета за гълтане. Искат да преглътнем онова, което никога няма да можем да преглътнем и няма да го преглътнем —
смъртта. Човекът никога няма да приеме идеята за смъртта, никога няма да се примири с нея… Но аз се отклонявам от темата. Говориш за човешката участ. По-добре от всички Достоевски разбира, че човекът никога не би приемал живота, без да задава въпроси, докато не бъде заплашен от унищожение. Той е вярвал, бил е дълбоко убеден, бих казал, че човек може да постигне вечен живот, ако го желае с цялото си сърце и същество. Няма причина да мрем — никаква. Умираме, защото ни липсва вяра в живота, защото отказваме да се предадем напълно на живота… И това ме отвежда до настоящето, до живота такъв, какъвто го познаваме днес. Не е ли очевидно, че целият ни начин на живот е посвещение на смъртта? В отчаяните си усилия да се запазим, да запазим създаденото от нас ние предизвикваме собствената си смърт. Не се предаваме на живота — борим се да избегнем смъртта. Което означава не че сме изгубили вяра в Бога, а в самия живот. Да живееш в опасност, както е казал Ницше, означава да живееш гол и да не те е срам. Означава да се довериш на жизнената сила и да прекратиш битката с фантома, наречен смърт, фантома, наречен болест, фантома, наречен грях, фантома, наречен страх и т.н. Светът на фантомите! Това е светът, който сме създали за себе си. Помисли си за военните с вечните им приказки за врага. Помисли си за свещениците с вечните им приказки за грях и проклятие. Помисли си за братството на закона с вечните приказки за наказания и затвор. Помисли си за медицинското съсловие с вечните им приказки за болести и смърт. А онези, които ни обучават, най-големите глупаци, които са живели някога, с тяхното папагалско повтаряне и вродената им неспособност да приемат всякакви идеи освен ако не са сто — или хилядагодишни. Що се отнася до онези, които управляват света, това са най-безчестните, най-лицемерните и най-лишените от въображение твари, които можеш да си представиш. Преструваш се на загрижен за човешката съдба. Чудото е, че човекът е запазил дори илюзията за свобода. Не, пътят е блокиран — който и път да хванеш. Всяка стена, всяка бариера, всяка пречка, която ни спъва, е наше собствено творение. Няма нужда да намесваме Бог, дявола или съдбата. Господарят на Сътворението си дреме, докато ние редим пъзела. Той ни е разрешил да се лишим от всичко освен от разума. Тъкмо в разума е намерила убежище жизнената сила. Всичко е анализирано до степента на небитието. Може би сега самата житейска празнота ще придобие значение, ще ни даде ключа.