Изхъмках нещо в отговор, вероятно някакво неубедително обещание, и се запромъквах към изхода. Навън се обърнах към О’Мара и попитах:
— Какво казах — спомняш ли си?
Той ме погледна странно — без съмнение се чудеше дали не си прося комплимент.
— Нищичко не си спомням — продължих. — От мига, в който станах на крака, изключих. Само смътно знам, че говорих за Хамсун.
— Исусе! — възкликна той. — Колко жалко! Беше великолепен. Нито за миг не се запъна — думите просто се лееха от устата ти.
— Имаше ли някакъв смисъл, това искам да знам.
— Смисъл ли? Човече, ти почти настигна Поуис!
— Хайде, хайде, не на мене тия!
— Сериозно говоря, Хенри — каза той и при тези думи се просълзи. — Ти можеш да станеш велик лектор. Направо ги омагьоса. А и се шокираха. Сигурно не знаеха какво да мислят за теб.
— Ама толкова добре ли беше наистина? — съвсем бавно започвах да разбирам какво се е случило.
— Каза много неща, преди да се впуснеш в онова за Хамсун.
— Така ли? Какво например?
— Боже, не искай от мен да го повторя. Не мога. Като че засегна всичко. Дори няколко минути говори за Бог.
— Не! Това за мен е в мъгла. Пълна мъгла.
— Какво значение има? — попита той. — Иска ми се и аз да потъна в мъгла и да говоря така.
Това беше. Дребна случка, но разкриваща много неща. Нищо не излезе от това. Никога повече не се опитах, нито дори съм си мечтал да отворя уста пред публика. Ако присъствах на лекция, а по онова време ходех много на лекции, седях с отворени очи, уста и уши, омаян, покорен, впечатлителен, приличен на восъчна фигура като всички останали около мен. Никога не би ми хрумнало да стана и да задам въпрос, да не говорим за критично изказване. Идвах, за да ме наставляват, да усвоявам знания. Никога не си казах „И ти можеш да станеш и да произнесеш реч. И ти можеш да завладееш публиката със силата на красноречието си. И ти можеш да избереш автор и да опишеш достойнствата му по блестящ начин.“ Не, подобна мисъл никога не ми хрумна. Докато четях някоя книга — да, щом приключех с някой бляскав пасаж, можех да вдигна очи от страницата и да си кажа: „И ти можеш така. Всъщност, правил си го. Само че не го правиш достатъчно често.“ И продължавах да чета, покорната жертва, твърде прилежният ученик. Такъв добър ученик, че когато ми се удадеше случай, когато бях в подходящото настроение, можех да обясня, анализирам и критикувам току-що прочетената книга, сякаш аз бях нейният автор, като използвам не собствените му думи, а подобие, носещо тежест и вдъхващо респект. И, разбира се, винаги в такъв случай ме замеряха с въпроса: „Защо сам не напишеш книга?“ И тогава аз се затварях като мида или се правех на палячо — каквото и да е, за да хвърля прах в очите им. В присъствието на приятели и почитатели винаги разигравах бъдещ писател — или дори на вярващи, защото за мен винаги е било лесно да създам тези „вярващи“.