Но сам, докато трезво премислях думите и делата си, все ме овладяваше чувството за изолираност. „Те не ме познават“ — казвах си. И с това исках да кажа, че те не ме познават нито такъв, какъвто съм, нито такъв, какъвто бих могъл да стана. Бяха впечатлени от маската. Аз не я наричах така, но тъкмо това мислех за моята способност да впечатлявам другите. Не го правех аз, а персона, която знаех как да надявам върху себе си. Това всъщност беше нещо, на което можеше да се научи всеки, притежаващ малко интелигентност и нюх към актьорството. С други думи, маймунски номера. И все пак, макар да разглеждах подобни изпълнения в тази светлина, аз самият понякога се чудех дали в края на краищата онзи зад тези маймунджилъци не бях аз.
Това беше наказанието на самотния живот, самотната работа, без никога да срещнеш сродна душа, да докоснеш крайчеца на онзи таен вътрешен кръг, в който всички тези разкъсващи ме съмнения и конфликти можеха да бъдат изнесени на открито, споделени, обсъдени, анализирани и ако не разрешени, то поне огласени.
Тези странни фигури от света на изкуството — живописци, скулптори, особено живописците — не беше ли естествено сред тях да се чувствам като у дома си? Творенията им ми говореха по тайнствен начин. Ако използваха думи, щях да се объркам. Колкото и отдалечен да е техният свят от нашия, съставките бяха същите: скали, дървета, планини, вода, театър, работа, игра, костюми, преклонение, младост и старост, разврат, кокетство, мимикрия, война, глад, мъчения, интрига, порок, похот, радост, тъга. Тибетски свитък с неговите мандали, богове и дяволи, със странните му символи, определени цветове, за мен — за някаква част от мен — беше толкова познат като нимфите и феите, потоците и горите на европейски художник.
Но онова, което беше най-близо до мен от всичко в китайското, японското и тибетското изкуство, беше това изкуство на Индия, родено в самата планина. (Сякаш планините бяха забременели със сънища и родили своите сънища, използвайки клетите смъртници — човеците, издълбали ги като сечива.) Тъкмо чудовищната природа, ако можем да говорим за грандиозното като такова, да, чудовищната природа на тези творения толкова много ме привличаше, тя откликваше на някаква неизказана жажда в самото ми същество. Движейки се сред своите, така и не се впечатлих от никое тяхно постижение. Никога не почувствах присъствието на някакъв дълбок религиозен порив, нито на мощен естетически импулс: нямаше грандиозна архитектура, нямаше свещени танци, нито каквито и да било ритуали. Движехме се на рояк, решени да постигнем едно — да улесним живота си. Грамадните мостове, грамадните язовири, грамадните небостъргачи ме оставяха хладен. Само Природата можеше да ми внуши чувство на благоговение. А ние обезобразявахме природата на всяка крачка. Колкото пъти посягах да копна в земята, винаги се връщах с празни ръце. Нищо ново; нищо странно, нищо екзотично. Още по-зле — нищо, пред което да се преклониш, нищо, което да почиташ. Сам сред земя, където всички скачаха насам-натам като луди. Копнеех да боготворя и обожавам. Имах нужда от спътници, които да чувстват същото. Но нямаше нищо, което да боготвориш и обожаваш, нямаше спътници със сроден дух. Имаше само пустош от стомана и желязо, от акции и облигации, от добиви и продукция, от фабрики, заводи и складове за дървен материал, пустош от скука, от безполезни удобства, от любов без обич…
Осемнайсета глава
Няколко дена по-късно. Макгрегър звъни.
— Знаеш ли какво, Хен?
— Не знам — какво?
— Тя идва. Сама при това. Не знам какво я е прихванало. Не си ходил да я видиш, нали?
— Не. Всъщност, нямах никаква възможност и да помисля за нея.
— Копеле гадно! Но както и да е, ти ми донесе късмет. Или по-скоро твоите картини. Да, ония японски отпечатъци на стената ти. Отидох и купих няколко, с прекрасни рамки, и й ги изпратих. На другия ден ми се обади по телефона. Беше страшно развълнувана. Каза, че тъкмо за тях е копняла винаги. Казах й, че от теб съм получил вдъхновението. Тя наостри уши. Предполагам, че се изненада, че имам приятел, който обича изкуство. Сега иска да се запознае с теб. Казах, че си зает човек, но ще ти се обадя да проверя дали някоя вечер не можем да дойдем у вас. Смахнато момиче, а? Както и да е, това е твоят шанс да ме уредиш. Разхвърляй навсякъде много книги, моля те. Нали знаеш, от онези, дето никога не чета. Тя е учителка, спомни си. Книгите са важни за нея… Е, какво ще кажеш? Не се ли радваш? Кажи нещо!