— Мисля, че това е чудесно. Внимавай, че иначе пак ще се ожениш.
— Нищо не би ме направило по-щастлив. Но трябва да карам полека. Не може да я припираш. Не и нея! Все едно тикаш каменна стена.
Продължително мълчание. После…
— Там ли си, Хен?
— Разбира се, слушам те.
— Бих искал да взема малко акъл от тебе, преди да се видим… преди да доведа Гелда, искам да кажа. Само няколко факта за художници и картини. Нали ме знаеш — никога не съм си правил труда да си опреснявам тия знания. Например, Хен, какво ще кажеш за Брьогел — той от най-великите ли е? Чини ми се, че съм виждал негови неща преди — в магазините за рамки и в книжарниците. Оная, дето ти я имаш, със селянина, дето оре нивата… той е на една урва, доколкото си спомням, и нещо пада от небето… може би човек… право в океана. Сещаш се. Как се казва?
— „Полетът на Икар“, мисля.
— На кого?
— На Икар. Оня, дето се опитал да долети до слънцето, но крилата му се стопили, сещаш ли се?
— Да бе, да. Значи се разбрахме? Според мен ще е добре някой път да намина и пак да ги поразгледам тия картини. Може да ме поосветлиш. Не искам да приличам на магаре, когато тя се разприказва за изкуство.
— Добре — казах. — Когато искаш. Но помни, не ми отнемай много време.
— Преди да затвориш, Хен, кажи ми заглавие на книга, която да мога да й подаря. Нещо чисто и поетично. Можеш ли бързо да се сетиш за някоя?
— Да, тъкмо като за нея: „Зелените имения“ от У. Х. Хъдсън. Страшно ще й хареса.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно. Първо сам я прочети.
— Бих искал, Хен, но нямам време. Между другото, спомняш ли си онзи списък с книги, който ти ми даде… преди около седем години? Е, досега съм прочел три. Разбираш ме какво искам да кажа.
— Ти си безнадежден — казах.
— И още нещо, Хен. Нали знаеш, ваканцията идва. Мисля да я заведа с мен в Европа. Т.е. ако дотогава не я ядосам. Какво ще кажеш?
— Чудесна идея. Нека това бъде меденият ви месец.
— Бас ловя, че беше Макгрегър — каза Мона.
— Точно така. Сега ме заплашва някоя вечер да доведе неговата Гелда.
— Ама че напаст! Защо не кажеш на хазайката да каже, че те няма следващия път, като те потърсят?
— Няма да свърши работа. Ще дойде да провери дали не го лъже. Той ме познава. Не, в капана сме.
Тя се готвеше да излиза — имаше среща с Татенцето. Романът вече беше почти завършен. Татенцето все още го превъзнасяше.
— Татенцето заминава скоро за Маями на кратка почивка.
— Много хубаво.
— Мислех, Вал… Мислех, че докато него го няма, и ние можем да заминем на почивка.
— Къде например? — попитах.
— О, навсякъде. Може би в Монреал или Квебек…
— Там няма ли да е страшен студ?
— Не знам. Нали ще ходим във Франция, та си помислиш, че може да искаш да вкусиш френския живот. Тук вече е почти пролет, там не може да е чак толкова студено.
Ден-два повече не споменахме за пътешествието. Междувременно Мона проучваше. Знаеше всичко за Квебек — според нея там щеше да ми хареса повече от Монреал. Било по френско, каза. Малките хотелчета не били много скъпи.
Няколко дни по-късно взехме решение. Тя щеше да замине за Монреал с влака, а аз — на стоп. Щяхме да се срещнем на гарата в Монреал.
Беше странно да тръгна отново на път. Пролетта бе дошла, но все още беше студено. С пълен с пари джоб не се тревожех дали ще ме качват. Ако не вървеше, винаги можех да се метна на някой автобус или влак. И така, стоях там, на шосето, извеждащо от Патерсън, Ню Джърси, решен да хвана първата кола, пътуваща на север, без значение дали върви по права линия или на зигзаг.
Първата кола ме взе чак след около час. Това ме закара с около двайсет мили по-нататък. Следващата кола ме хвърли за петдесет мили. Пейзажът изглеждаше студен и мрачен. Качваха ме само за малки разстояния. Както и да е, разполагах с купища време. Понякога изминавах някоя отсечка пеш, да се поразкърша. Не носех кой знае какъв багаж — четка за зъби, самобръсначка, един кат бельо. Студеният, свеж въздух ме ободряваше. Хубаво ми беше да вървя, а колите да ме подминават.