Скоро се уморих да ходя. Нямаше нищо за гледане освен ферми. Приличаха на гробища. Замислих се за Макгрегър и неговата Гелда. Помислих си, че името й отива. Зачудих се дали някога ще успее да я срути. Ама че безрадостно завоевание!
Една кола спря и аз скочих вътре без да питам за къде е. Пичът беше перко — изперкал на тема религия. Не млъкна. Най-накрая го попитах за къде пътува. „За Белите планини“ — отвърна ми той. Имал колиба горе в планината. Бил местният проповедник.
— Има ли хотел някъде наблизо до тебе? — попитах.
Не, нямали хотели, нямали ханове, нямали нищо. Но той щял да се радва да ме подслони. Имал жена и четири деца. Всички обичали Бога, увери ме той.
Благодарих му. Но нямах ни най-малко намерение да прекарам нощта с него и семейството му. Стигнем ли първия град — слизам. Не се виждах на колене да се моля с този глупак.
— Господине — каза той след неловко мълчание. — Вие май не се боите много от Бога, нали? От кое изповедание сте?
— От никое — отвърнах.
— Така и си мислех. Вие да не би да пиете?
— Попийвам — отвърнах. — Бира, вино, бренди…
— Бог е състрадателен към грешниците, приятелю. Никой не убягва от погледа Му — и той се впусна в дълго сладкодумно слово за правия път, възмездието за греха, славата на праведните и тям подобни. Доволен беше, че е намерил грешник като мен — даваше му материал за работа.
— Господине — казах аз след поредната му тирада, — губите си времето. Аз съм неизлечим грешник, абсолютен нехранимайко. — Това го захрани допълнително.
— Няма недостойни за Божията милост — каза той. Затраях си и слушах. Изведнъж заваля сняг и затули цялото поле. Сега завися от неговото благоволение, помислих си.
— Далече ли е до следващия град? — попитах.
— Още няколко мили — отвърна той.
— Добре — казах. — Щото много спешно трябва да пусна една вода.
— Може и тук, приятелю. Ще те изчакам.
— Трябва да свърша и другото — казах.
Като го чу, той даде газ.
— Ще стигнем след няколко минути, господине. Господ ще се погрижи за всичко.
— Дори за червата ми ли?
— Дори за червата ти — отвърна той сериозно. — Господ нищо не пропуска. Приятелю, Господ би могъл да накара колата да върви без бензин — нищо не е невъзможно за Него — но Господ не прави така.
— Да речем, че ти свърши бензинът. Може ли Господ да накара колата да продължи да върви?
— Господ никога не нарушава законите на Природата — той действа с тях и чрез тях. Но ето какво би сторил Господ, ако ни свърши бензинът, а за мен е важно да продължа: ще намери начин да ме закара там, където искам да отида. Може да помогне и на теб да стигнеш там. Но тъй като си сляп за Неговата доброта и милост, ти няма и да заподозреш, че Бог ти е помогнал. — Той млъкна, за да ме остави да осмисля това, после продължи: — Навремето и аз бях попаднал сред дива пустош, а трябваше бързо да се изакам. Скрих се зад едни храсти и освободих червата си. После, тъкмо като си вдигах гащите, забелязах банкнота от десет долара на земята точно пред мен. Бог беше оставил тези пари там за мен — той и никой друг. Това беше Неговият начин да ме насочи към тях, като ме накара да се изакам. Не знаех защо оказва това благоволение точно на мен, но паднах на колене и му благодарих. Когато се прибрах, заварих жена си на легло, заедно с две от децата. Треска. Тези пари ми купиха лекарства и други неща, от които отчаяно се нуждаехме… Стигнахме твоя град, господине. Може би Господ ще ти покаже нещо, като освободиш червата и пикочния си мехур. Ще те изчакам на ъгъла, след като напазарувам…
Нахълтах в бензиностанцията, изпишках се, но не аках. В тоалетната не се виждаха никакви доказателства за Божието присъствие. Само табела с надпис „Помогнете ни да пазим чистота“. Заобиколих, за да избегна срещата с моя Спасител, и се отправих към най-близкия хотел. Стъмваше се, студът беше пронизващ. Тук имаше още да чакат пролетта.
— Къде се намирам? — попитах чиновника, докато се разписвах в книгата. — Т.е. кой е този град?
— Питсфийлд — отвърна той.
— Питсфийлд, кой щат?
— Питсфийлд, Масачузетс — обясни той и ме изгледа студено и леко презрително.
На другата сутрин станах рано-рано. Много добре ми дойде, защото колите бяха по-малко и по-нарядко, и като че никой не гореше от желание да вземе още един пътник. В девет часа, с всичките тези мили, който изминах с кракомобила, умирах от глад. За късмет — може би Господ го беше турил на пътя ми — съседът ми по маса в кафенето отиваше почти до канадската граница. Каза, че ще се радва да ме закара. Бил професор по литература, открих, след като пропътувахме доста път заедно. А и джентълмен. Беше истинско удоволствие да го слушаш. Говореше така, сякаш беше изчел почти всичко стойностно, написано на английски език. Говори пространно за Блейк, Джон Дън, Треърн, Лорънс Стърн. Говори и за Браунинг и за Хенри Адамс. И за „Ареопагитика“ на Милтън. Само хайвер, с други думи.