— Предполагам, че и вие сам сте написали много книги — казах.
— Не, само две — отвърна той. (Оказаха се учебници.) — Аз преподавам литература — додаде той. — Не я пиша.
Близо до границата той ме свали на една бензиностанция, собственост на негов приятел. Отклоняваше се към някакво близко селце.
— Приятелят ми ще се погрижи утре сутринта да те качат. Запознай се с него, интересен човек е.
Бяхме пристигнали тук само половин час преди затваряне. Приятелят му, както скоро разбрах, беше поет. Вечерях с него в една приветлива малка кръчмичка, а после той ме изпрати до хотела, където щях да прекарам нощта.
По обяд на другия ден бях в Монреал. Трябваше да изчакам няколко часа влакът да пристигне. Беше кучешки студ. Почти като в Русия, помислих си. А градът, общо взето, беше доста мрачен. Потърсих хотел, постоплих се във фоайето, после тръгнах обратно към гарата.
— Как ти се харесва? — попита Мона, щом потеглихме с таксито.
— Не особено. Заради студа е — прониква чак до костния ми мозък.
— Хайде тогава утре да заминем за Квебек.
Вечеряхме в един английски ресторант. Ужас.
Храната приличаше на плесенясали трупове, леко затоплени.
— В Квебек ще е по-добре — каза Мона. — Ще отседнем във френски хотел.
В Квебек снегът беше натрупал и замръзнал. Да вървиш по улиците беше все едно да се разхождаш сред айсберги. Като че където и да отидехме, се натъквахме на стада от монахини и попове. Същества с печален вид, в чиито вени тече лед. И Квебек не ми хареса кой знае колко. Със същия успех можеше да идем и на Северния полюс. Каква атмосфера за разпускане!
Както и да е, хотелът беше уютен и светъл. А каква храна! Така ли е в Париж, попитах. Имах предвид яденето. Тук е по-добре от Париж, каза ми тя. Освен ако човек не яде в тузарските ресторанти.
Колко добре си спомням първия път, когато се хранихме. Каква вкусна супа! Отлично телешко! А сирената! Но най-хубавото от всичко бяха вината.
Спомням си как келнерът ми подаде carte des vins42 и как я прегледах, напълно слисан от предоставения избор. Когато дойде време да поръчам, бях останал без думи. Погледнах го и казах:
— Изберете го вие, моля. Нищо не разбирам от вино.
Той пое листа за вината и я зачете, като поглеждаше ту мен, ту Мона, ту отново листа. Като че му отдаваше пълните си грижи и внимание. Като човек, преглеждащ листата за надбягванията.
— Мисля — каза той, — че би трябвало да поръчате „Медок“. Това е леко, сухо бордо, което е наслада за небцето. Ако ви хареса, утре ще опитаме друга реколта — и той припна, усмихнат като херувим.
На обяд ни предложи друго вино — анжуйско. Райско вино, реших. На следващия обяд последва „Вурво“. За вечеря, освен ако не поръчвахме морска храна, пиехме червени вина — „Помар“, „Нюи Сей Жорж“, „Клос-Вого“, „Макон“, „Мулен а Вент“, „Фльори“ и т.н. Понякога той вмъкваше и кадифено плодово бордо, реколта „шато“. Той ни образоваше. (Наум му отпусках изумително голям бакшиш.) Понякога и той отпиваше, за да се увери, че всичко е както трябва. А заедно с вината, разбира се, той ни даваше най-великолепните предложения какво да ядем. Опитахме всичко. Всичко беше великолепно.
След вечеря обикновено сядахме на балкона (на закрито) и, отпивайки изискан ликьор или бренди, играехме шах. Понякога пиколото се присъединяваше към нас и тогава седяхме и слушахме разказите му за la douce France43. Понякога наемахме файтон, теглен от коне, и се разхождахме в нощта, увити в кожи и одеяла. Една нощ дори отидохме на литургия, за да угодим на пиколото.
Общо взето, това беше най-мързеливата и най-спокойна ваканция, която бях прекарвал. Изненадах се, че Мона го приема толкова добре.
— Бих полудял, ако трябваше да прекарам остатъка от живота си тук — казах аз един ден.