— Е, не мисля, че ще остави Макгрегър да продължи да ни безпокои — това му е хубавото.
— Той ще те преследва до гроб — каза Мона.
— Няма ли да е смахнато, ако се натъкнем на него в Париж?
— Не го казвай, Вал! Само мисълта за това е достатъчна да ни развали пътуването.
— Ако тоя някога я заведе в Париж, той ще я изнасили. Сега не може дори да опипа задните й части…
— Да забравим за тях, Вал, моля те. Тръпки ме полазват, като се сетя за тях.
Но беше невъзможно да ги забравим. През цялата вечеря говорихме за тях. А през нощта ги сънувах — как ги срещаме в Париж. В съня ми Гелда изглеждаше и се държеше като кокотка, говореше френски, все едно й е роден език, и правеше живота на горкичкия Макгрегър непоносим със сладострастието си. „Исках съпруга — жалваше се той, — а не курва! Превъзпитай я, Хен, моля те!“ Заведох я при свещеник да я изповяда, но нещата се обърнаха така, че се намерихме в публичен дом и Гелда, момичето номер едно, беше толкова търсена, че и гък не изкарахме от нея. Най-накрая тя заведе свещеника горе, заради което съдържателната на публичния дом я изхвърли навън чисто гола, с пешкир в едната ръка и сапун в другата.
Остават още само няколко седмици и романът ще бъде завършен. Татенцето вече си беше наумил издател — някакъв негов приятел, познавали се още от старите земи. Беше решен да му намери легитимен издател или да го издаде сам, според твърденията на Мона. Мръсникът напоследък се чувстваше добре — правеше пачки на борсата. Дори заплашваше и той да замине за Европа. Предполага се, с Мона. („Не се тревожи, Вал, ще го изпързалям, като му дойде времето.“ „Да, ами парите, дето щеше да ги вложиш в банката?“ „И това ще уредя, не се безпокой!“)
Тя нямаше никакви съмнения или страхове, що се отнасяше до Татенцето. Нямаше смисъл да се опитвам да я напътствам или дори да давам предложения — тя знаеше далеч по-добре от мен какво може да направи и какво не. Аз знаех за този човек само онова, което ми беше казала тя. Винаги си го представях като добре облечен, прекомерно учтив и с портмоне, издуто от зеленички. (Менелик Щедри.) Аз също изобщо не го жалех. На него това му доставяше удоволствие, това се виждаше. Онова, за което понякога се чудех, беше — как тя щеше да продължи да пази адреса си в тайна? Да живееш с майка инвалид е едно, да пазиш в тайна местонахождението на това домакинство — съвсем друго. Може би Татенцето подозираше истината — че тя живее с мъж. Какво значение имаше за него дали е майка инвалид, любовник или съпруг — щом тя спазваше уговорките им? Може би той беше достатъчно тактичен, че да й помага да запази достойнство? Не беше глупак със сигурност… Но защо ще я насърчава да замине за Европа, да е далече месеци наред или още по-дълго? Тук, разбира се, ми се налагаше само малко да поразместя нещата. Когато тя кажеше „Татенцето иска да ме види как заминавам за Европа за известно време“, аз трябваше само да го обърна обратно и я чувах как казва на Татенцето: „Толкова много искам пак да видя Европа, дори и за съвсем малко!“ Що се отнася до издаването на романа, може би Татенцето нямаше ни най-малко намерение да прави каквото и да било нито чрез своя приятел издателя (ако изобщо съществуваше такъв), нито сам. Може би той се беше съгласил с нея, само за да угоди на любовника или съпруга — или на горкичката майка инвалид. Може би той беше по-добър актьор и от двама ни.
Може би — това беше произволно предположение — може би те двамата не бяха разменили и дума помежду си за Европа. Може би тя просто беше решена да замине отново там, без значение по какъв начин.
Изведнъж пред мен изплува образът на Стася. Странно, от нея така и не се получи нито думица! Несъмнено тя не можеше все още да се скита из Северна Африка. Дали не беше в Париж и не чакаше? Защо не? Достатъчно просто беше да наемеш кутия в пощата и още една кутия някъде другаде, в която да криеш писмата, написани може би от Стася. Още по-зле от срещата с Макгрегър и неговата Гелда в Париж би било да се сблъскаме със Стася. Колко глупаво от моя страна, че изобщо не се сетих за тайна кореспонденция! Нищо чудно, че всичко вървеше гладко.
Имаше още една-единствена възможност: Стася можеше да се е самоубила. Но това трудно щеше да се опази в тайна. Смахнато същество като Стася не можеше да се утрепе, без да се разчуе. Освен, а това беше изсмукано от пръстите, ако не бяха навлезли далеч навътре в пустинята, не бяха се заблудили и сега вече не бяха само купчина кокали.