Не, тя беше жива, убеден бях. А ако е жива, появяваше се нов ъгъл. Може би междувременно си беше намерила някой друг. Този път мъж. Може би вече се беше превърнала в добра домакиня. Стават такива работи понякога.
Не, и това отхвърлих. Никак не подобаваше на Стася.
„Майната му на всичко! — рекох си. — Защо да се тревожа за такива неща? Към Европа — това е!“ И като го казах, се сетих за кестеновите дървета (целите в цвят, без съмнение) и за онези малки масички (les gueridons) на претъпканите тераси на кафенетата и за полицаи на велосипеди, каращи по двойки. Сетих се и за „Веспасиан“. Колко очарователно — да пуснеш една вода навън, направо на тротоара, докато зяпаш прекрасните дами, разхождащи се наоколо… Трябва да понауча френски… Ou sont les lavabos?44
Ако щяхме да вземем толкова, колкото казваше Мона, защо не попътуваме… Виена, Будапеща, Прага, Копенхаген, Рим, Стокхолм, Амстердам, София, Букурещ? Защо не Алжир, Тунис, Мароко? Сетих се за стария ми холандски приятел, който беше хвърлил куриерската си униформа една вечер, за да замине в чужбина с американския си шеф… Пишеше ми не от другаде, ами от София и от приемната на румънската кралица нейде високо в Карпатите.
А О’Мара — какво ли е станало с него, зачудих се? Той беше човек, когото бих се радвал страшно много да видя отново. Ей това е приятел! Колко забавно би било да го вземем в Европа с нас — Мона да се навие. (Невъзможно, разбира се.)
Умът ми кръжеше, кръжеше. Винаги, когато бях настроен, когато знаех, че мога да го направя, мога да го кажа, умът ми започваше да блуждае във всички посоки едновременно. Вместо да седна на машината и да се отприщя, сядах на бюрото и измислях проекти, мечтаех или просто си мислех за онези, които обичах, за преживените хубави моменти, за нещата, които сме казали и направили. (Хо хо! Хау хау!). Или пък се захващах с някакво проучване, което изведнъж придобиваше изключителна важност и трябваше незабавно да се заема с него. Или пък измислях бляскава маневра на шах и за да се уверя, че няма да забравя, подреждах фигурите, местех ги насам-натам, подготвях капана, който смятах да заложа на първия влязъл. После, най-сетне готов да врътна ключовете, изведнъж ми просветваше, че на страница еди-коя си съм направил ужасна грешка, а като отворех страницата, откривах цели изречения, зле подредени, без смисъл или пък казващи тъкмо обратното на онова, което исках да кажа. С поправянето им нуждата да ги изпипам ме принуждаваше да изпиша цели страници, които по-късно разбирах, че като нищо можех да махна.
Всичко, само и само да отложа събитието. Това ли беше? Или беше заради това, че за да пиша гладко и стабилно, трябваше първо да изпусна парата, да намаля мощността, да охладя мотора? Така май винаги се получаваше по-добре писането: когато достигнех по-ниско, не чак толкова екзалтирано ниво. Да остана на повърхността, където всичко беше в пяна и бели гребени — на това беше способен само Стария моряк45.
След като най-сетне влезех във форма, уцелех ли си крачката, по-нататък беше фасулска работа: една мисъл докарваше друга. И докато пръстите ми летяха, приятни, нахълтваха приятни, но съвсем странични идеи — без да прекъсват потока. Като например: „Този откъс е за тебе, Улрик — вече те чувам как се кикотиш“. Или: „Как ще глътне това О’Мара!“ Те съпровождаха мислите ми като игриви делфини. Бях като човека на кормилото, който се дърпа от рибата, прелитаща над главата му. Плавайки с издути платна — корабът се беше килнал застрашително, но следваше стабилно курса си — поздравявах въображаеми преминаващи кораби, размахвах риза във въздуха, подвиквах на птиците, приветствах назъбените скали, възхвалявах Господ за неговата „спасителна и закриляща сила“ и така нататък — Гогол имаше своята тройка, аз имах своя спретнат катер. Кралят на водните пътища — докато траеше магията.
Докато натраквах последните страници, вече бях слязъл на брега — разхождах се по булевардите на сияйния град, свалях шапка на този и онзи и се упражнявах в „S’il vousplait, monsieur.“ „А votre service, madame.“ „Quelle belle journee, n’est-ce pas?“ „C’est moi qui avais tort.“ „А quoi bon se plaindre, la vie est belle!“ Et cetera, et cetera.46 (Всичкото това — на въображаем учтив francais.)
Дотам си дадох воля, че проведох въображаем разговор с парижанин, разбиращ достатъчно английски, че да схваща какво говоря. Един от онези прелестни французи (срещащи се само в книгите), който винаги се интересува от наблюденията на чужденеца, колкото и тривиални да са те. Открихме общ интерес към Анатол Франс. Колко прости са тези връзки в света на мечтите! И аз, надутият му идиот, бях заграбил началото, за да спомена един любопитен англичанин, който също обичал Франция — не Франс. Очарован, че съм споменал прочут boulevardier47 от онази възхитителна епоха, la fin de siecle48, спътникът ми настоя да ме придружи до Плас Пигал, за да ми организира рандеву с литературните светила на онази епоха — „Le Rat Mort“49. „Но, мосю — казвам аз, — вие сте твърде любезен.“ „Mais non, monsieur, c’est un privilege.“50 И така нататък. Всичките тия глупости, ласкателства и flanerie51 под металносиво небе, земята — посипана с есенни листа, на всяка маса блещукат сифони — и нито един кон с подрязана опашка. Накратко, идеалният Париж, идеалният французин, идеалният ден за следобеден странстващ разговор.
46
Моля, господине. На вашите услуги, госпожо. Какво прекрасно пътуване, нали? Тортата е за мен. Ако сърцето е широко, животът е хубав! И т.н., и т.н. (фр.). — Бел.прев.
50
Mais non, monsieur, e’est un privilege (фр.) — но не, господине, за мен е чест. — Бел.прев.