„Европа — заключих наум, — моя скъпа, моя обична Европа, не ме измамвай! Дори и да не се окажеш всичко онова, което си представям сега, за което копнея и от което отчаяно се нуждая, дай ми поне илюзията да се радвам на това ведро доволство, което извиква споменаването на името ти. Нека гражданите ти гледат на мен с презрение, нека ме презират, щом искат, но нека ги чуя как разговарят така, както винаги съм си представял. Нека пия от тези пламенни умове скитници, които се развличат само с универсалното, интелекти, обучени (от люлката) да смесват поезията с фактите и делата, духове, които пламват при споменаването на нюанс и се издигат ли издигат, и обхващат най-възвишените полети, ала докосват всичко с остроумие, със злоба, с ерудиция, със солта и подправките на светското. Недей, о, вярна Европо, недей, умолявам те, ми показва излъсканата повърхност на континент, посветил се на прогреса. Искам да видя твоето древно, овехтяло лице, с бръчките, издълбани от вековната битка на арената на мисълта. Искам да видя с очите си орлите, които си обучила да кълват от дланта ти. Идвам като пилигрим, предан пилигрим, който не само вярва, но и знае, че невидимото лице на луната е прекрасно, по-прекрасно от всички представи. Виждал съм самопризрачното, изровено лице на света, който ни носи във вихъра си. Твърде добре познавам този ред угаснали вулкани, безводни планини, безветрени пустини, чиито огромни пукнатини се разпростират като варикозни вени над сърцераздирателната, безсърдечна бездна. Приемете ме, о древни, приемете ме като разкаял се грешник, грешник, не напълно загубен, но допускащ тежки грешки скиталец, който от рождението си е бил принуден да изчезне от очите на братята и сестрите си, своите водачи, ментори, утешители.“
Там, в края на молитвата ми, стоеше Улрик, точно такъв, какъвто беше в деня, когато го срещнах на ъгъла на Шесто авеню и Петдесет и втора улица. Човекът, който беше ходил в Европа и в Африка и в чиито очи все още грееше чудото и магията им. Той ми преливаше кръв, вливаше вяра и смелост във вените ми. Hodie mihi, eras tibi!52 Тя беше там, Европа, и ме чакаше. Винаги щеше да е същото, независимо дали ще дойде война, революция, глад, слана или каквото и да било. За жадуващата душа винаги има Европа. Слушам думите му, всмуквам ги на големи глътки, питам се дали е възможно (постижимо) за някой като мен, „вечно влачещ се като кравешка опашка“, опиянен, търсейки пипнешком, като слепен без бастун, магнетичната сила на думите му (Алпите, Апенините, Равена, Фиесоле, унгарската пуста, остров Сенг Луи, Шартр, Турен, Периголд…) причинява болка, докато потъват в стомаха ми, болка, която бавно се оформя като Heimweh53, копнеж за „царството от другата страна на времето и образите“. (Ах, Хари, трябва да изгазим толкова много кал, преди да стигнем у дома.)
Да, Улрик, онзи ден ти пося това семе у мен. Върна се в ателието си, за да направиш още банани и ананаси за „Сатърдей Ивнинг Поуст“ и ме остави да се отдалеча с едно видение. Европа беше в ръцете ми. Имаше ли значение — две години, пет години, десет години? Ти ми даде моя паспорт. Ти събуди спящия водач: Heimweh.
Hodie tibi, eras mihi.54
И както си се разхождах този следобед, нагоре по тази улица и надолу по онази, вече се сбогувах с познатите сцени на ужас и досада, на болезнена монотонност, на санитарна стерилност и любов без обич. Вървейки по Пето авеню, врязвайки се сред купувачите и скитниците като електрическа змиорка, презрението и омразата ми съм всичко, изпречващо се пред окото ми, почти ме задушаваха. Слава богу, нямаше още дълго да понасям гледката на тези умрели тиквени фенери, тези грохнали сгради на Новия свят, тези отвратителни, печални църкви, тези паркове, нацвъкани от гълъби и бродяги. От улицата с шивачницата надолу към Бауъри (маршрутът на отколешната ми разходка) отново преживявах времето на моето чиракуване и то сякаш беше хиляда години нещастие, злополуки, лош късмет. Хиляда години отчуждение. Докато приближавах Купър Юниън, вечната най-ниска точка на падащия ми дух, пасажи от книгите, които някога писах наум, се върнаха като кълбящите се краища на сън, отказващ да се стопи. Те винаги щяха да се ветреят там, тези кълвящи се краища… да плющят от корнизите на тези мръсни лайнянокафяви коптори, тези кръчми с хлопащи се врати, тези гнусни места за избавление и подслон, където бродягите със замъглени очи и рибешки лица се мотаят като лениви музи и о, Господи, колко нещастни изглеждаха, колко изхабени, колко стреснати, колко повехнали и изпразнени! И все пак тъкмо тук, в този свят бе чел лекции Джон Каупър Поуис — бе изпращал в оцапания със сажди и изпълнен с воня въздух своите вълни на вечния свят на духа — духът на Европа, неговата Европа, нашата Европа, Европа на Софокъл, Аристотел, Платон, Спиноза, Пико дела Мирандола, Еразъм, Данте, Гьоте, Ибсен. На същото това място и други пламенни радетели са се появили и са се обърнали към тълпата, призовавайки други велики имена: Хегел, Маркс, Ленин, Бакунин, Кропоткин, Енгелс, Шели, Блейк. Улиците изглеждаха все същите както винаги, всъщност още по-мизерни, дишаха по-малко надежда, по-малко справедливост, по-малко красота, по-малко хармония. Сега надали имаше шанс да се появи Торо или Уитман, или Джон Браун — или Робърт И. Лий. Човекът от масите ставаше отново себе си: тъжно, чудато на вид същество, неспособно да каже нито „да“, нито „не“, което не разпознава нито доброто, нито злото, но винаги е в крачка, стегната крачка, и винаги пее Марша на мъртвите.