Замлъкна съвсем, за кратко остана абсолютно неподвижен, после се надигна на лакът.
— Престъпният аспект на разума! Не зная как или откъде съм прихванал тази фраза, но тя абсолютно ме омайва. Тя може да бъде общото заглавие на книгите, които мисля да напиша. Самата дума „престъпен“ ме потриса из основи. Днес тази дума е толкова безсмислена и все пак е най… как да кажа?… най-сериозната дума в човешкия речник. Самата идея за престъплението е внушителна. Корените й са толкова дълбоки и заплетени. Някога великата дума за мен беше „бунтар“. Когато казвам „престъпник“ обаче, се чувствам съвсем стъписан. Понякога, признавам, не зная какво означава тази дума. Или пък ако мисля, че знам, съм принуден да гледам на цялото човечество като на едно неописуемо чудовище с глава на хидра, чието име е ПРЕСТЪПНИК. Понякога го формулирам по друг начин: човек сам за себе си е престъпник. Което е почти безсмислено. Онова, което се опитвам да кажа обаче — може би изтъркано, банално, твърде опростено, — е… ако съществува такова нещо като престъпник, то цялата раса е опетнена. Не можеш да отстраниш престъпния елемент у човека чрез хирургическа операция на обществото. Престъпното е заразно, а заразното е нечисто. Престъплението не е само връстник на реда и закона, престъплението е пренатално, така да се каже. То е в самото човешко съзнание и няма да бъде прогонено, няма да бъде изкоренено, докато не се роди ново съзнание. Ясен ли съм? Въпросът, който си задавам отново и отново, е: как изобщо човек е започнал да гледа на себе си или на ближния си като на престъпник? Кое го е накарало да таи чувство за вина? Да кара дори и животните да се чувстват виновни? С други думи, как така е стигнал дотам, че да отрови живота още в извора му? Много удобно е да обвиняваме духовенството. Но не мога да повярвам, че те имат такава власт над нас. Щом ние сме жертви и те са жертви. Но на какво сме жертви? Какво е това, което ни измъчва — и млади, и стари, и мъдри, и невинни? Вярвам, че точно това ще открием сега, след като сме вкарани под земята. Голи и изоставени, ние ще можем да се отдадем свободно на великия проблем. Навеки, ако е нужно. Нищо друго не е важно, не виждаш ли? Може би не виждаш. Може би аз го виждам толкова ясно, че не мога да го изразя адекватно с думи. Както и да е, това е световната ни перспектива…
В този момент той стана от леглото да си налее едно питие, като в същото време ме попита в състояние ли съм да понеса още дрънканици. Кимнах утвърдително.
— Абсолютно съм навит, както виждаш — продължи той. — Всъщност започвам пак да го виждам толкова ясно, всичко — сега, когато ти се изповядах, — та чак ми се струва, че мога сам да напиша книгите. Може и да не съм живял за себе си, но със сигурност съм живял живота на другите. Може би ще започна да живея своя собствен живот, когато започна да пиша. Знаеш ли, вече съм по-мило настроен към света — сега, след като така ми олекна. Може да си прав, че трябва да бъда по-щедър към себе си. Със сигурност тази мисъл успокоява. Отвътре съм твърд като стомана. Трябва да се стопя, да развия влакна, хрущяли, лимфа и мускули. Помисли си: някой се е оставил да стане толкова скован… абсурд, какво друго! Така става, като се бориш за живот.
Той спря, колкото да гаврътне питието, и се впусна нататък:
— Знаеш ли, на света няма нищо, което да си струва да се бориш за него освен покоя. Колкото повече възтържествуваш на този свят, толкова повече побеждаваш себе си. Исус е бил прав. Човек трябва да възтържествува над света. „Победете света“ — май такъв беше изразът. Да го постигнеш, естествено, означава да добиеш ново съзнание, нов поглед към нещата. И това е единственото значение, което можем да вложим в свободата. Никой земен човек не може да постигне свободата. Умрете за света — и ще откриете вечния живот. Предполагам, знаеш, че пришествието на Христос е било много важно за Достоевски. Достоевски е успял да прегърне идеята за Бога единствено чрез зачеването на богочовек. Той очовечава идеята за Господа, приближава го до нас, прави го по-разбираем и най-накрая, колкото и странно да звучи, още по-божествен… И пак трябва да се върна към престъпното. Единственият грях, или престъпление, който човек е можел да стори, в очите на Исус е било да съгреши срещу Светия дух. Да отрече духа, или жизнената сила, ако искаш. Христос не познава такова нещо като престъпник. Той пренебрегва всичките тези глупости, това объркване, това противно суеверие, с което човечеството се е обременило от хилядолетия. „Онзи, който е безгрешен, нека първи да хвърли камък!“ Което не значи, че Христос е смятал всички хора за грешници. Не, смятал е, че всички ние сме пропити, обагрени, опетнени с идеята за греха. Така, както аз разбирам думите му, тъкмо от чувството за вина сме създали греха и злото. Не че грехът и злото са реални сами по себе си. Което отново ме връща в сегашната задънена улица. Въпреки всички истини, изложени от Христос, светът днес е прояден и напоен с греховност. Всеки се отнася като престъпник към ближния си. И така, освен ако не се захванем да се изтребваме взаимно — световно клане, — трябва да се счепкаме с демоничната сила, която ни управлява. Трябва да я превърнем в здрава, динамична сила, която ще освободи не само нас — ние не сме толкова важни!, — а жизнената сила, заприщена в нас. Едва тогава ще започнем да живеем. А да живеем означава вечен живот — нито повече, нито по-малко. Човекът, а не Бог е създал смъртта. Смъртта е знак за нашата уязвимост, нищо повече.