Млъкнах в очакване той да направи думите ми на кайма. Вместо това той каза:
— Продължавай, Хен, давай още! Добре звучи.
— И е добро — отвърнах. — Винаги ще е добро. А хората ще продължат да правят точно обратното. Същите онези, които са ръкопляскали на думите му, са го предали в мига, в който той е спрял да говори. Това важи за Вивекананда, Сократ, Исус, Ницше, Карл Маркс, Кришнамурти… сам ги назови! Но за какво ли ти разправям всичко това? Ти няма да се промениш. Ти отказваш да растеш. Ти искаш да я караш с най-малки усилия, с най-малки грижи, с най-малко болка. С всеки е така. Чудесно е да слушаш разкази за майсторите, но да станеш майстор — майната му! Чуй, четох онзи ден една книга… честно казано, чета я вече от година или повече. Не ме питай за заглавието, защото няма да ти го кажа. Но ето какво прочетох — и никой майстор не би могъл да го изкаже по-добре: „Единственият смисъл, цел, намерение и тайна на Христа, скъпи мои, е не да разбираш живота, нито да го вкарваш във форма, нито да го променяш, или дори да го обичаш, но да пиеш от безсмъртната му същност.“
— Би ли го повторил, Хен?
Повторих го.
— Да пиеш от безсмъртната му същност — измърмори той. — Страхотно. Няма ли да ми кажеш чие е това?
— Няма.
— Добре, Хен. Давай! Какво още си скрил в ръкава тази сутрин?
— Това… Как я караш с твойта Гелда?
— Зарежи! Това е много по-добро.
— Няма да се откажеш от нея, надявам се?
— Тя се оказва от мен. Този път завинаги.
— И ти си се примирил?
— Ти не ме ли слушаш? Разбира се, че не. Тъкмо затова те причаквах. Но, както казваш ти, всеки трябва да следва собствения си път. Мислиш ли, че не го знам? Може би вече нямаме нищо общо помежду си. Може би никога не сме имали, хрумвало ли ти е? Може би нещо повече от това ни е държало заедно. Не мога да не те харесвам, Хен, дори и когато ме правиш на нищо. Понякога си безсърдечно копеле. Ако някой е прост, то това си ти, не съм аз. Но в тебе има нещо, стига да можеше да го изразиш. Нещо за света. Искам да кажа, не за мен. Ти не бива да пишеш роман. Това всеки го може. Ти имаш по-важни задачи. Сериозно ти говоря. По-скоро те виждам да четеш лекции за Вивекананда или Махатма Ганди.
— Или Пико дела Мирандола.
— Не съм го чувал.
— Значи, тя не иска да има повече нищо общо с теб?
— Така каза. Разбира се, една жена винаги може да си промени мнението.
— Ще го промени, не се тревожи.
— Последния път, като я видях, тя все още говореше, че ще замине на почивка в Париж.
— Защо не я последваш?
— Наумил съм нещо още по-добро, Хен. Всичко съм преценил. Веднага щом науча с кой кораб ще пътува, ще отида в корабната компания и, ако ще да се наложи да дам рушвет на чиновника, ще взема каютата до нейната. Когато на първата сутрин тя излезе, аз ще съм там, за да я поздравя. „Здравей, любима! Прекрасен ден, нали?“
— Страшно ще й хареса.
— Няма да скочи през борда, това е сигурно.
— Но тя може да каже на капитана, че й досаждаш.
— Майната му на капитана! С него мога да се оправя… Три дни по море и независимо дали й харесва или не, ще я пречупя.
— Желая ти късмет! — Стиснах ръката му и я разтърсих. — Тук трябва да те оставя.
— Да изпием по кафе! Хайде!
— Не. Връщам се да работя. Както казал Кришна на Арджуна: „Ако спра работа за миг, цялата вселена ще…“
— Ще какво?
— Май беше „ще се разпадне“.
— Добре, Хен. — Той се обърна и без да каже дума повече, тръгна в обратна посока.
Бях изминал едва няколко крачки и го чух да вика:
— Хей, Хен!
— Какво?
— Ще се видим в Париж, ако не и преди това. Доскоро!
„Ще се видим в ада“ — помислих си наум. Но щом продължих разходката си, усетих угризения. „С никого не бива да се държиш така, дори и с най-добрия си приятел“ — рекох си.
По целия обратен път редях монолог. Горе-долу следния…
„И какво, като е пълен досадник? Разбира се, всеки трябва сам да си решава проблемите, но — причина ли е това да отхвърляш човек? Ти не си Вивекананда. И освен това, Вивекананда би ли се държал така? Не бива да режеш човек в беда. Нито пък да го оставяш да драйфа върху ти. Да речем, той се държи като дете — и какво от това? Ти винаги ли се държиш като възрастен? И не беше ли страшна глупост онова, че вече нямате нищо общо помежду си? Още тогава, на място, той трябваше да те зареже. Общото помежду ви, малки ми Свами, е простата, обикновена човешка слабост. Може би той е престанал да расте отдавна. Да не би това да е престъпление? Без значение докъде е стигнал по пътя, той все пак е човешко същество. Върви напред, щом ти харесва… гледай право напред… но не отказвай да протегнеш ръка за помощ на мудния. Ти къде щеше да си, ако трябваше да го вървиш сам? Ти стоиш ли на собствените си крака? Ами всичките онези никакъвци, онези мухльовци, които са си изпразвали джобовете за тебе, когато си бил в нужда? Те нищо ли не струват сега, когато вече нямаш нужда от тях?“