На това той отговори:
— Боя се, че не знаеш на какво са способни приятелите ти за тебе. Ти никога не си им дал шанс.
Направо избухнах.
— Аз ли не съм? Човече, толкова много шансове съм им давал, че вече и името ми не щат да чуят.
— Не си ли малко суров към тях? Може би са нямали какво да ти дадат.
— Тъкмо това казваха и те — всичките. Но това не е вярно. Ако нямаш, можеш да вземеш назаем — за приятел. Нали така? Аврам е жертвал сина си, нали?
— Това е било за Йехова.
— Не съм искал от тях жертви. Исках само дреболии — цигари, едно ядене, стари дрехи. Чакай малко, искам да смекча онова, което казах. Имаше изключения. Спомням си едно момче, от моите куриери… това беше, след като напуснах телеграфната компания… когато разбереше, че съм я закършил, ходеше да краде заради мен… Носеше ни пилета, някой зеленчук… Понякога само шоколадче, ако само това е успял да пипне. Имаше и други, бедни като него или смахнати. Те не обръщаха джобовете си, за да ми покажат, че вътре няма нищо. Онези, с които пътувах, нямаха право да ми откажат. Никой от тях не беше гладувал. Не бяхме бедняшка бяла измет. Всичките идвахме от прилични, уютни домове. Не, може би евреинът в теб те кара да си толкова мил и отзивчив, извинявай, че така ти го казвам. Когато един евреин види човек в беда, гладен, обиждан, презиран, той вижда себе си. Той веднага се идентифицира с другия. Не и ние. Ние не сме вкусили достатъчно бедност, нещастие, немилост, унижения. Никога не сме били парии. Ние само си седим и господстваме над останалия свят — така си е.
— Милър — каза той, — ти трябва да си понесъл много наказания. Без значение какво си мисля аз за собствения ми народ — и той си има недостатъци, знаеш — никога не бих говорил за него така, както ти говориш за своя. Още по-щастлив ме прави мисълта, че ти ще се позабавляваш. Предстои ти. Но трябва да погребеш миналото!
— Трябва да престана да се самосъжалявам, искаш да кажеш. — Усмихнах му се нежно. — Знаеш ли, Реб, аз не се чувствам така през цялото време. Дълбоко в мен то продължава да ме мъчи, но повърхностно аз приемам хората горе-долу такива, каквито са. Май онова, което не мога да преодолея, е, че трябва да го измъквам от тях — всичко, което имам. А какво получих? Трохи. Преувеличавам, разбира се. Не всички са ме отблъснали хладно. А онези, които са ме отблъснали, сигурно са имали право да се държат така. Същото е като със стомната, която твърде често носиш на кладенеца. Много добре знам как да бъда непоносим. А за човек, който иска да хапне коричка хляб, аз се държах твърде арогантно. Имах навика да галя хората срещу косъма. Особено когато моля за помощ. Виждаш ли, аз съм от онези глупаци, които си мислят, че хората, или поне приятелите, трябва да предусетят факта, че си в нужда. Когато се натъкнеш на беден, мръсен просяк, трябва ли той да накара сърцето ти да кърви, преди да му подхвърлиш монета? Не и ако си прилично и чувствително същество. Когато го видиш с наведена глава да рови из канавката за изхвърлен фас или парче вчерашен сандвич, ти вдигаш главата му, прегръщаш го, особено ако гъмжи от въшки, и му казваш: „Какво има, приятелю? Мога ли да ти помогна с нещо?“ Не го отминаваш с едното око вперено в птица, кацнала на телеграфната жица. Не го караш да търчи подире ти с протегнати ръце. Това искам да ти кажа. Нищо чудно, че толкова много хора отказват на просяците, когато ги заговорят. Унизително е да подхождат към теб така — кара те да се чувстваш виновен. Всички ние сме щедри по свой собствен начин. Но в мига, в който някой проси нещо от нас, сърцата ни се затварят.
— Милър — рече Реб, очевидно трогнат от моя изблик, — ти си онова, което аз бих нарекъл добър евреин.
— Втори Исус, а?
— Да, защо не? Исус е бил добър евреин, макар и да сме страдали две хиляди години заради него.
— Поуката е, не полагай твърде много усилия! Не се мъчи да бъдеш прекалено добър.
— Човек никога не може да прекали — възкликна разгорещено Реб.
— О, да, може. Прави каквото трябва, това стига.
— Не е ли същото?
— Почти. Работата е там, че Бог се грижи за света. Ние трябва да се грижим един за друг. Ако добрият Господ имаше нужда от помощ, за да управлява този свят, щеше да ни даде по-големи сърца. Сърца, не мозъци.
— Исусе — възкликна Реб, — но ти говориш като евреин! Напомняш ми за някои учени, които съм слушал като малък — обясняваха закона. Прескачаха от другата страна на оградата като кози. Когато ти е студено, те държаха топло и обратно. С тях никога не можеше да знаеш къде си. Ето какво искам да кажа… Колкото и да бяха страстни, те винаги проповядваха умереност. Пророците са били неистовите — те са били отделна класа. Светците не са произнасяли тиради и не са вилнели. Били са чисти, затова. И ти си чист. Знам го.