Какво ли можех да отговоря? Той, Реб, беше безхитростен и имаше нужда от приятел. Без значение какво казвах, без значение как се държах с него, той се държеше така, сякаш съм го обогатил. Аз бях негов приятел. И той щеше да остане мой приятел независимо от всичко.
Докато се връщах към къщи, възобнових вътрешния монолог.
„Нали виждаш колко е просто — приятелството. Как беше старата поговорка? За да имаш приятел, ти трябва да бъдеш приятел.“
Ала беше трудно да се разбере по какъв начин аз съм бил приятел на Реб — или на когото и да било, ако става въпрос. Виждах само, че съм най-добрият приятел на самия себе си — и най-злият си враг.
Докато отварях вратата, трябваше да си кажа наум: „Щом толкова знаеш, старче, много знаеш.“
Заех обичайното си място пред машината. „А сега — казах си, — ти си отново в своето малко царство. Сега можеш пак да се правиш на Господ.“
Комизмът на това обръщение към себе си ме спря. Господ! Сякаш вчера съм спрял да си общувам с Него отблизо, започнах да разговарям с него като едно време. „Защото Господ толкова обичал света, че жертвал родния си син…“ И колко малко сме жертвали ние в замяна. Какво можем да ти предложим, о, Небесни отче, в замяна за твоята благодат? Сърцето ми говореше на глас сякаш, макар и да съм самото нищо, имах някакво понятие за проблемите, с които се сблъсква Създателят на вселената. Нито пък се срамувах да се държа толкова интимно със своя Творец. Не бях ли част от онова необятно, което Той категорично бе изяснил, може би за да реализира безкрайните рамки на своето Същество?
От векове не бях се обръщал към Него по този интимен начин. Каква разлика между онези молитви, изтръгнати от чисто отчаяние, когато го призовавах за милост — милост, не благоволение! — и непринудените дуети, родени от разбирането! Странно е, нали, това споменаване на земно-небесната беседа? Това се случваше най-често, когато духът ми беше приповдигнат… когато нямаше причина, запомнете това, да проявявам никакви признаци на дух. Може да звучи нелепо, но често когато жестоката човешка природа ме халосаше между очите, духът ми се издигаше. Когато, като червей, прогризващ пътя си в калта, ми хрумнеше мисълта, може би налудничава, че най-низкото е свързано с най-висшето. Не ни ли казваха като малки, че Господ е видял как врабчето пада? Макар и никога да не повярвах, въпреки това бях впечатлен. („Вижте, аз съм Господ, Бог на всичко живо — има ли за мен нещо непосилно?“) Пълно осъзнаване! Приемливо или не, мисълта беше стигнала далече. Понякога като дете, когато се случваше нещо наистина необикновено, аз възкликвах: „Видя ли това, Господи?“ Колко прекрасно е да мислиш, че Той е там, наблизо, и те чува! Тогава Той беше присъствие, не метафизична абстракция. Духът му просмукваше всичко. Той беше във всичко и над всичко едновременно. А после — докато мислех за това, се усмихнах с най-ангелската си усмивка — а после щеше да дойде време, когато, за да не полудееш напълно и безвъзвратно, трябва просто да го погледнеш (да погледнеш абсурдната, чудовищна природа на нещата) с очите на Създателя, Той, който е отговорен за всичко и го разбира.
Докато траках на машината — сега препусках в галоп — мисълта за Сътворението, за всевиждащото око, за всеобхватното съчувствие, близостта и далечността на Бога ме обгръщаше като воал. Каква шега — да пишеш роман за „измислени“ герои, „измислени“ ситуации! Не беше ли Господарят на вселената измислил всичко? Какъв фарс — да господстваш над това измислено царство! Затова ли бях умолявал Всемогъщия да ми даде дар слово?
Пълната абсурдност на моето положение ме накара да спра. Защо да бързам да завърша книгата? В ума ми тя вече беше завършена. Бях докарал въображаемата драма до въображаемия й край. Можех да си почина малко, провесен над мравкообразното си същество, и да оставя още няколко косъма да побелеят.
Изпаднах отново във вакуума (където Господ е всичко) със сладостното чувство на облекчение. Виждах всичко ясно — земната си еволюция от стадия на ларва до настоящето, и дори отвъд настоящето. За какво или с каква цел беше борбата? С цел съюз. Може би. Какво ли друго можеше да означава това желание да общуваш? Да стигнеш до всеки, високо и ниско, и да получиш отговор — опустошителна мисъл! Да вибрираш вечно, като световната лира. Доста страшно е, ако стигнем до най-далечните изводи.