Може би не исках да кажа точно това. Достатъчно е може би да установиш комуникация с равните си, със сродните си души. Но кои бяха те? Къде бяха? Човек можеше да разбере само ако пусне стрелата.
Сега ми се натрапи една картина. Картина на света като паяжина от магнитни сили. Обсипали тази мрежа като ядра — пламтящите духове на земята, около които различните родове на човечеството се въртяха като съзвездия. Поради това йерархично разпределение на силите и способностите цареше висша хармония. Не бяха възможни никакви раздори. Всички конфликти, всички смутове, всичкото объркване и безредие, към което човек напусто се старае да се приспособи, бяха безсмислени. Разумът, който покриваше вселената, не ги познаваше. Убийствената, самоубийствена, маниакална дейност на земните същества, да, дори и тяхната доброжелателна, тяхната почитана, тяхната човешка, твърде човешка дейност беше илюзорна. В магнитната мрежа самото движение беше нула. Нищо, към което да вървиш, нищо, от което да отстъпваш, нищо, към което да се стремиш. Огромното, безкрайно силово поле приличаше на провесена мисъл, провесена нота. След цяла вечност отсега — а какво беше сега! — някоя друга мисъл можеше да я смени.
Бррр! Тази мисъл предизвикваше студени тръпки. Исках да полегна на пода от нищо и вечно да съзерцавам картината на сътворението.
Скоро ми хрумна, че елементът на сътворение, що се отнася до писането, няма нищо общо с мисълта. „Дървото не търси плодовете си, то ги ражда“. Да пишеш, заключих аз, беше да гарнираш плодовете на въображението, да врастваш в живота на съзнанието като разлистващо се дърво.
Дълбока или не, тази мисъл беше утешителна. С един скок се озовах в скута на боговете. Чувах смях навсякъде около себе си. Нямаше нужда да се правя на Бог. Нямаше нужда да слисвам никого. Вземи лирата и изсвири сребърна нота. Над цялата суматоха, даже над кънтящия смях, звучеше музика. Неспирна музика. Това беше значението на върховния разум, покриващ света.
Припряно се плъзнах надолу по стълбата. И онази прекрасна, прекрасна мисъл ме улови за косата… Вие там, които се преструвате на мъртви и разпнати, вие, с вашата ужасна historia de calamitatis — защо не я разиграете отново в духа на играта? Защо не я преразкажете сами и не извлечете от нея малко музика? Истински ли са вашите рани? Дали те са все още живи, все още пресни? Или са по-скоро литературен лак за нокти?
Идва каденцата…
„Целуни ме, целуни ме, пак!“ Тогава бяхме на осемнайсет или деветнайсет, двамата с Макгрегър, а момичето, което той беше довел на купона, учеше за оперна певица. Тя беше чувствителна, привлекателна, най-добрата, която бе намерил досега и, като става дума, щеше да намери. Обичаше го страстно. Обичаше го, макар и да знаеше, че е лекомислен и неверен. Когато той казваше по своя безгрижен, нехаен начин „Луд съм по тебе!“, тя припадаше. Те си имаха една песен, която никога не му омръзваше да я слуша. „Изпей я пак, моля те! Никой не може да я пее като теб.“ И тя я пееше, отново и отново. „Целуни ме, целуни ме пак.“ Винаги ме болеше, когато я чувах как я пее, но тази вечер ми се струваше, че сърцето ми ще се пръсне. Защото тази вечер, седнала в далечния ъгъл на стаята, сякаш възможно най-далече от мен, седеше божествената, недостижимата Уна Гифърд, хиляда пъти по-красива от примадоната на Макгрегър, хиляда пъти по-тайнствена и хиляди хиляди пъти по-далеч оттам, където бих могъл да я достигна. „Целуни ме, целуни ме, пак!“ Как ме пронизваха тези думи! И нито една жива душа в тази шумна и весела компания не подозираше за моята агония. Цигуларят се приближава, игрив, жизнерадостен, с буза, залепена за инструмента, и, изсвирвайки всяка фраза на приглушени струни, ми свири тихо на ушенце. Целуни ме… целуни ме… пак. Не можех да понеса нито една нота повече. Бутам го настрани и хуквам навън. Тичам по улицата и сълзите текат по бузите ми. На ъгъла се натъквам на кон, мотаещ се по средата на улицата. Най-окаяната и съсипана кранта, която някога е виждало човешко око. Опитвам се да говоря на това загубено четириного — то вече не е кон, дори не е животно. За миг си помислих, че разбира. Дълго време то ме гледа право в очите. После, ужасено изцвили така, че да ти се смръзне кръвта и си плю на петите. Неутешим, аз издадох звук като ръждиво звънче и рухнах на земята. Весели звуци изпълниха пустата улица. Те се сипеха върху ушите ми като врява от казарма, пълна с пияни войници. Купонът беше в моя чест. И тя беше там, моята любима, руса като сняг, със звезди в очите, завинаги недостижима. Кралицата на Арктика.