Приказваше ли, приказваше ли, приказваше. Не успях да мигна почти до зазоряване. Когато се събудих, него го нямаше. На масата намерих петдоларова банкнота и кратка бележка, в която се казваше, че трябва да забравя всичко, за което сме си говорили, и че то не било важно. „Пак си поръчвам нов костюм — беше добавил. — Ти избери плата вместо мен.“
Естествено, не можах да го забравя, както той ми предлагаше. Всъщност седмици наред не можех да мисля за нищо друго освен за „човека престъпник“ или, както го беше казал Стаймър, „човека — престъпник сам по себе си“.
Един от многото изрази, които беше подхвърлил, не ми даваше мира — онзи за „човека, търсещ убежище в разума“. Точно тогава за първи път, мисля, поставих под въпрос съществуването на разума като нещо отделно. Мисълта, че вероятно всичко е разум, ме омагьоса. Звучеше ми по-революционно от всичко чуто досега.
Несъмнено беше любопитно, меко казано, че човек от калибъра на Стаймър е обсебен от идеята да слезе под земята, да намери убежище в разума. Колкото повече мислех по тази тема, толкова повече чувствах, че той се опитва да направи от космоса един грандиозен, изумителен капан за плъхове. Когато след няколко месеца му изпратих известие да дойде на проба и научих, че е умрял от мозъчен кръвоизлив, не се изненадах ни най-малко. Разумът му очевидно бе отхвърлил изводите, които той му бе наложил. Беше се докарал до смърт чрез умствена мастурбация. С това спрях да се тревожа за разума като убежище. Разумът е всичко. Бог е всичко. Е, и какво?
Трета глава
Когато едно положение толкова се влоши, че сякаш няма разрешение, остават само убийството или самоубийството. Или и двете. А ако не успееш, ставаш за посмешище.
Невероятно е как може да се задейства човек, когато няма с какво да се бори освен със собственото си отчаяние. Събитията се трупат самоволно. Всичко се превръща в драма… в мелодрама.
Започнах да губя почва под краката си, осъзнавайки бавно, че никакъв признак на гняв, никакви заплахи, никаква проява на скръб, нежност или угризения — нищо от онова, което казвам или правя, нямаше ни най-малко значение за нея. Така нареченият „мъж“ без съмнение би преглътнал гордостта или скръбта си и би се оттеглил от представлението. Но не и този малък Велзевул!
Вече не бях мъж; бях същество, завърнало се към дивото състояние. Вечна паника — това беше обичайното ми състояние. Колкото повече не ме искаха, толкова повече се прилепвах. Колкото повече ме раняваха и унижаваха, толкова повече жадувах за наказание. Постоянно се молех да се случи чудо и не правех нищичко, за да го предизвикам. Нещо повече, бях безсилен да обвинявам нея или пък Стася, или когото и да било, дори себе си, макар често да се преструвах, че обвинявам. Нито пък можех въпреки естествената си склонност да се накарам да повярвам, че просто „се е случило“. Достатъчно мисъл ми беше останала, за да разбирам, че състояние, подобно на това, в което бяхме, не се случва „просто така“. Не, трябваше да призная пред себе си, че то се подготвяше от доста отдавна. Нещо повече, проследявах пътя назад толкова често, че вече го знаех стъпка по стъпка. Но когато човек е разстроен до пълно отчаяние, за какво му е да знае къде или кога е направена първата, фаталната погрешна стъпка?! Онова, което има значение — а какво значение има, о, Господи!, — е единствено сега.