Как да се изтръгнеш от порока?
Отново и отново блъсках глава в стената в опит да намеря отговор на този въпрос. Ако го бях намерил, можех да си извадя мозъка и да го пусна през центрофугата. Нямаше значение какво правя, какво мисля, какво опитвам — не можех да се измъкна от усмирителната риза.
Любовта ли ме държеше окован?
Как да отговоря на това? Чувствата ми бяха толкова объркани, толкова калейдоскопични. Все едно да питаш умиращ дали е гладен.
Може би въпросът би могъл да се постави другояче. Например: „Може ли някога човек да си върне загубеното?“
Разсъдливият човек, човекът на здравия разум, ще каже „не“. Глупакът обаче казва „да“.
Няма загубено, което да не може да се върне.
Кой го казва? Богът вътре в нас. Адам, оцелял след огън и потоп. И всички ангели.
Замислете се за миг, присмехулници! Ако изкуплението бе невъзможно, нямаше ли самата любов да изчезне? Дори и любовта към самия себе си?
Може би този рай, който така отчаяно се мъчех да си върна, нямаше да е същият… Попаднеш ли веднъж извън омагьосания кръг, силата на времето въздейства с безпощадна бързина.
Какъв беше този рай, който бях изгубил? От какво беше сътворен? Дали не беше просто способността от време на време да призовеш миг на щастие? Вярата ли бе онова, с което тя ме вдъхновяваше? (Вярата в мен, искам да кажа.) Или пък беше, защото бяхме свързани като сиамски близнаци?
Колко просто и ясно изглежда всичко сега! Няколко думи разказват цялата история: загубих способността си да обичам. Тъмен облак ме обгърна. Страхът да не я загубя ме заслепи. По-лесно бих приел смъртта й.
Стъписан и объркан, бродех из създадения от мен мрак като преследван от демон. В объркването си понякога кляках на четири крака и с голи ръце душах, осакатявах, мачках всичко, посмяло да застраши леговището ни. Понякога сграбчвах трескаво куклата, понякога — просто мъртъв плъх. Един път не беше нищо повече от парче вмирисано сирене. Убивах денонощно. Колкото повече убивах, толкова повече се множаха враговете и нападателите.
Колко огромен е светът на фантомите! Колко неизчерпаем!
Защо не се убих? Опитах, но се оказа фиаско. Открих, че по-резултатно е да свия живота до вакуум.
Да живееш в разума, единствено в разума… това е най-сигурният начин да превърнеш живота във вакуум. Да станеш жертва на машина, която не престава да се върти, да мачка и да смила.
Машината на разума.
„Обич и омраза; приемане и отхвърляне; прегръщане и отритване; копнеж и презрение: това е болестта на разума.“
Сам Соломон не би го изказал по-точно.
„Ако се откажеш и от победата, и от поражението — пише в Дхамапада, — нощем ще спиш без страх.“
Ако!
Страхливецът — а аз бях такъв — предпочита безгрижния вихър на разума. Той, както и лукавият господар, на когото служи, знае, че стига машината да спре за миг, той ще избухне като мъртва звезда. Не смърт… анихилация!
Описвайки странстващия рицар, Сервантес казва: „Странстващият рицар претърсва всички кътчета на света, влиза в най-сложните лабиринти, на всяка крачка постига невъзможното, понася палещите лъчи на слънцето в необитаеми пустини, суровия вятър и мраз на зимата; ни лъвове могат да го уплашат, ни демони да му вдъхнат страх, ни дракони, защото да търси битки и да побеждава — в това е целият смисъл на живота му и истинският му дълг.“
Странно колко общо имат глупакът и страхливецът със странстващия рицар. Глупакът вярва въпреки всичко; той вярва пред лицето на невъзможното. Страхливецът презира всяка опасност, поема всеки риск, не се страхува от нищо, абсолютно от нищо освен от загубата на онова, което той безсилно се бори да си върне.